Огън и жар

༆ꨄ︎ ГЛАВА ТРЕТА ꨄ︎༆

- Жара, веднага слез долу!

Чувам крещенето на майка ми. Мигом махам лаптопа от скута си и го оставям на нощното шкафче. Изправям се от леглото, и по най-бързия начин излизам от стаята си. Тичам по стълбите.  Сетне стигнам финалната права - пода на хола.

- Жара!- чувам името си. Установявам, че майка ме вика от кухнята. Запътвам се натам.

Вратата е отворена, затова просто пристъпвам вътре. Вглеждам се в силуета й. Русата й къдрава коса е леко разрошена, а сините й очи са подпухнали. Изглежда... уморена.

- Какво е това?- пита сочейки кошчето за боклук.

Мълча. Съмнявам се, че не знае какво е кошче за боклук. Не смея да й отговоря, прекалено ме е страх да не спомена нещо неправилно.

- Жара, питам те какво е това?- отново сочи коша.

Започвам да си мисля, че въпроса й се отнася за съдържанието му, а не за самия предмет. Въпреки това обаче, аз продължавам да мълча.

- Отговори ми!- заповядва с повишен тон.

- Кое?- питам с поглед забит в земята.

- Жара, защо тази чаша е счупена и изхвърлена?

Спомням си за момчето, което я счупи тази сутрин. Явно не съм почистила стъклата добре. Очевидно трябваше да изхвърля чашата в коша отвън.

- Толкова ли си некадърна?- пита ме с видимо разочарование - Защо въобще я пипаш?

Защо я пипам ли? Защото ти нямаш време да я измиеш. Затова се налага да го правя, аз. И не само това, а и всичко в тази къща. Защото ти си бездарна и ако не си на работа, значи отново държиш поредната запалена цигара. Мързи те да затвориш дори пътната порта.

Не мога да й кажа всичко, което се върти в главата ми, заради страха от шамара, който може да получа, затова просто прошепвам:

- Съжалявам

- Съжаляваш?

- Да, съжалявам!

Гледа ме с мрачен поглед. Аз стоя неподвижно сякаш съм изправена пред съд. Не я поглеждам в очите и не правя нито резки, нито каквито и да било движения.

- Защо не си била на училище? - сменя темата, но не й високия тон на гласа си.

Защото едно момче се опита да ни ограби, но ако ти кажа ти няма да ми повярваш, защото ти никога не ми вярваш и за теб, аз съм  лъжкиня.

- Какво, не успя да махнеш лаптопа от ръце си? Естествено книгата, която пишеш няма да се допише сама. - смее се - Как въобще я счупи тая чаша?

- Стана случайно.

- А, случайно? Е как пък все на теб се случват тези случайни неща? Как винаги ти правиш проблем? Ние с баща ти, защо не чупим посуда, а? Все ти. Винаги ти. Случайно, да бе да. Некадърница. Човек да не те накара да свършиш нещо и ти го прецакваш. На кой се метна такава, не знам.

Слушам как ми се кара и усещам напиращите в мен сълзи. Не искам да се разплаквам, защото ако го направя ще й дам повод да ме осмива. Предпочитам да броя плочките по кухненския под.

- Боряна, стига се карай на детето.- Татко се намесва. Моето спасение.

Майка излиза от кухнята и единственото, което тази жена оставя след себе си е диря парфюм с аромат, който е едновременно силен и сладък. Възможно най-ужасната комбинация.

Вървя след нея към масата, за да вечеряме. Не че съм гладна, но ако не хапна нещо ще каже, че отново не се храня, за да имам повече време да си играя на лаптопа.

Настанявам се. Хващам вилицата си и започвам да ровичкам с нея в чинията. Играя си с яденето, което е сервирала. Не мога да й призная, че вече ми омръзна да ям готова храна, купена от някоя витрина в супермаркета.

- Жара, наясно ли си, че от бара на чичо ти по-далеч няма да стигнеш? - пита ме майка, докато оставя вилицата си на масата. Мисля, че смята да не говори с пълна уста. Ако е така, това несъмнено означва, че разговора ще е дълъг.

Аз няма да работя в бара на чичо. Ще напиша книга и ще стана писател, а парите, които ще изкарам ще ги хвърля в лицето ти, за да си оправиш вече съсипания живот.

- Трябва да учиш. Остават ти още две години. Не си мисли, че цял живот ще те нося на гърба си. Щом завършиш ще започнеш работа.

Думите й ме съсипват. Тя е непреклонна. Решавам да отстъпя, защото се чувствам по-умна от нея. Ставам от стола си без да продумвам нищо и бързо се затичвам нагоре по стълбите.

Колкото по-бързо успея да стигна до стаята си, толкова по-бързо ще излея мъката си.