Огън и жар

༆ꨄ︎ ГЛАВА ЧЕТВЪРТА ꨄ︎༆

Защо е толкова трудно да забравя мечтите си? Защо се налага да загърбвам желанията си? Защо не мога...

Стоя пред лаптопа и се взирам в екрана му. По бузите ми се стичат  сълзи, които падат върху клавиатурата, но ги игнорирам. Не ги забърсвам, нито от копчетата нито от очите ми. Оставям ги да си текат свободно.

Вглеждам се в написаното, срещу мен.  "ОАЗИС - ЗАБВЕНИЕ"

Въздъхвам. Отпускам глава назад, но след малко отново я връщам в предишната позиция. Премислям дали да изтрия всичко, което съм писала досега. Страх ме е да го направя. Не желая да го правя. Не искам да убивам мечтата си. Не мога, но... майка.

Колебая се. Не зная кого да послушам. Сърцето си или нея. Защо е толкова сложно? Не може ли просто да проумее, че не ставам за бара на чичо? И защо точно бара на чичо? Толкова много въпроси без отговор се блъскат в ума ми, а пръста ми стои, върху мишката. По точно върху бутона "Enter".

Желаете ли да изтриете този файл?

Изтрии             Отказ

Не мога, а трябва. Налага се да се сбогувам с тази моя мечта и да приема съдбата си. Обаче, не става.  Не успявам да си представя дори как ще бъда барман или сервитьорка в бара на чичо, който всъщност ненавиждам. Как мъжете ще се подиграват с мен и ще ме възнаграждават с бакшиши, които със сигурност няма да ми дават в ръцете. Как ще се налага да се занимавам с пияници и наркомани.

Сълзите ми напират още повече щом си представям всичко това, затова решавам да изчистя съзнанието си. В този момент обаче в него възниква идея. Няма по-добра релаксация от вечерната разходка, затова смятам да изляза навън.

Затварям лаптопа си и си обличам връхна дреха - сив суйтшър, който съм оставила на леглото си.

Слизам тихо по стълбите. Не, че ме е страх да не ме чуят, но защо е нужно да ги будя. А, да за да покажат зайнтересованост. Смея се на мисълта, че това някога може да се случи. На кого му пука къде отивам и кога ще се върна, на майка? Отново лек кикот, който този път оглася хола.

Забързам темпо продължавайки да не вдигам шум, и излизам от къщата.

Навън е прохладно. Поглеждам към небето, обсипано със звезди. Забелязвам пълнолунието. Усмихвам се широко и вдишвам дълбоко. Нощният въздух пълни дробовете ми. Лекият ветрец издухва сълзите ми. Кожата ми ги попива.

Сълзите са моите мечти, те остават в мен. Дори и да ги бях изтрила,  тънкия слой от тях пак щеше да проникне в кожата ми.

Давам си сметка, че няма нищо по-хубаво от това да мечтаеш. Желанията ни дават смисъл, да живеем, да се борим и да творим. За себе си и за другите. А аз творя. Пиша книга, която искам да издам, за да я гледам в ръцете на хората, които ще я купят и да я зяпам на витрините в книжарниците.

Затварям очи и отново си поемам въздух. Отварям пътната порта, и стъпвам на улицата. Не смятам да вървя надалеч. По-скоро бих се разхождала около къщата. Страх ме е да бродя сама по улиците.

Сядам на тротоара пред дома си и поставям ръце на коленете си. Оглеждам тъмнината сякаш търся някого. Но тук няма никой. Сама съм. Сама излязох, и сама стоя. Винаги е било така.

Докато се взирам в тъмнината си спомням за момчето от тази сутрин. Чудя се защо му е било нужно да ни обира, и дали въобще е възнамерявал да ни обере. Дали и неговият живот е тежък като моя. Или просто е искал да се пошегува с мен и родителите ми.

А дали той има мечти като мен. Дали родителите му нямат търпение да завърши гимназия, за да го забутат в някой скапан бар. Или може би искат той да преуспее в живота. Да върши това, което го прави щастлив. Ах... де да можех и аз така!

Ставам от тротоара и решавам да се прибера в стаята си. Мисля, че среднощното излизане ми бе достатъчно. Изтупвам прахта от себе си и понечвам да отворя пътната порта. Щом го правя се насочвам към втория етаж.

Затварям вратата на стаята си след като пристъпвам вътре. Грабвам лаптопа и го отварям. Мърдам пръст, върху мишката, за да се събуди. Щом екрана светва съзнавам, че все още не съм взела решение.  

Желаете ли да изтриете този файл?

Изтрии             Отказ