SHE - H.S

12

Бела

Поредният ден, затворена между четири стени се изниза сякаш за секунди. Часът беше някъде около 00:30. Единствената светлина, която навлизаше в стаята беше от множеството лампи в двора. Още един ден в който външният свят напълно и безпроблемно беше забравил за моето съществуване. 

Животът навън продължаваше без мен и като че ли нямаше нищо против с това. Защо ли се учудвах? Какво всъщност очаквах от външният свят? Нямах си никого там, който да се притесни за мен. Единственият човек с когото поддържах някакъв контакт в Ню Йорк,а именно Аш сигурно вече ме беше забравил. Шефът се е ядосал,че съм поредното момиче, което е напуснало без причина и най-вероятно вече е назначил нов човек на моето място. В университета никой няма да се е сетил за мен. Стипендията, която толкова усърдно се старах да получа най-вероятно вече е заминала по-дяволите, така както и цялото ми съществуване. За миг си представих как мистър Фитц ме смъмря пред колегите, че съм „решила" кои са ми приоритетите и по кой път съм „пожелала" да тръгна. Де да беше така. Де да бях взела всички тези решения сама.

Погледнах все още наситените синини по-ръцете ми, припомняйки си всеки един момент от онази нощ. Сцените от тогава преминаха като на забързан кадър в съзнанието ми. Неудържимата болка, която изпитах и продължавах да изпитвам. Болката, която боли много повече от физическата. Следите ще избледнеят, докато не се заличат напълно, но травмите останали в съзнанието, в спомените ми...те ще продължават да ме съсипват бавно и мъчително с всеки изминал ден.

Трябваше ли да свиквам с новият си живот на затворник? Не, не исках да го правя. Не исках живот между четири стени и човек, който можеше да се разпорежда спокойно с него. Не исках да бъда птичето в клетка,което няма смелостта да се изправи пред дявола и да отстоява интересите си. Толкова ли много заслужавах това?  Толкова ли много Хари изпитваше омраза и ненавист към мен, че ми причиняваше всичко това? Толкова ли много той ме беше изплашил, че всеки път щом се намирахме в една и съща стая, ме караше да се свия в ъгъла и да искам да потъна вдън земя? Такъв слабохарактерен човек ли се оказах? А си мислех,че след всичките гадости, които живота стовари върху мен съм добила някаква сила. Не, жестоко съм се залъгвала. На Хари му стигаше единствено да щракне с пръсти, за да заличи напълно и малкото увереност, която мислех, че притежавах.