ВСЕКИ ПЪТ, КОГАТО МЕ НЯМА

**

Понякога животът се превръща в задължение.

Камъните се раздробяват и превръщат в прашец. Земята е нестабилна повърхност, бавно ме поглъща. Всеки дъх, който поемам, трансформира дробовете ми в пясъчници. Крайниците ми изстиват, кожата ми побелява. Тялото ми лежи в земята. До твоето.

Хладнината на сутрешния въздух виси в атмосферата. Тишината е погълнала покрайнините. Погълнала е и мен. Тялото ми лежи на земята, над твоето. Отварям бавно очи и примигам срещу червеното слънце. Заобикаля ме безкрайно право поле, осеяно с множество каменни плочи. И в нито една не виждам издълбано името ми...

Изправям се. Тялото ми е статично, а светът около мен се завърта многократно. Вселената ме изпраща в измерение, където цари мрак. Под, над и във всички страни от мен виждам само ч е р н о т о. Отмалявам. Краката ми се подкосяват, ръцете ми се стягат в юмруци от напрежение. Побиват ме тръпки. Не виждам нищо, чувам и усещам само удърите на сърцето си. Стискам очите и потискам болката всячески. Изнемогвам и тялото ми ляга в мрака.

Тялото ми лежи на земята, над твоето. Празнота, вместо сърце, пулсира в гърдите ми и мракът се разлива по вените ми.