Една душа,
върви по пътя,
върви сама се лута,
без посока,
с огнено сърце,
догарящо между гърдите.
Малка черна дупка,
а в нея лекичка искра,
едвам самичка тлее.
Капки дъжд се стичат,
мъчат се да се огасят,
искрата на душата,
ала тя я пази,
като звяр.
***
Сама върви душата свята,
крие се в света опушен сив,
и дъждът я капе бавно,
но искрата тлее още там.
Между гърдите пърха като пеперуда,
жадна за любов и топлина.
Но душата е студена,
объркана и разрушена,
жадна, търсеща любов,
чувства се неоценена.
Бяга тя от себе си,
мислите, дъжда.
Последната искрица,
пази тя като лъвица.
***
Тъмнината на нощта,
падна от небето,
и обгърна тя сърцето
на клетата душа.
Беше свита като червей,
в тъмнината на сърцето,
сърцето без искра.
В миг пропука се небето,
падна страшен гръм,
направо в сърцето
на клетата душа.
Искрата пламна пак.
в секундата в която,
душата отвори си очите,
и прозря сърце в ръце,
разбра.
***
Очи като тревата,
меден глас,
искра.
Ръце обгъщаха душата,
пазеха я, за да не умре.
Тя счупи се, проплака.
Зарева като дете.
Хвана тя ръката,
на душата със сърце.
И тръгнаха душите,
заедно с ръце.
В мига пламъците полетяха,
обвиха с цвят света,
а дъждът,
превърна се във спомен.
Една душа не стига,
за да има огнено сърце.
Трябват точно две.
Нека това мое произведение ви напомни, да не сме толкова студени с хората около нас, защото никога не знаем, кой ще ни подаде ръка и ще разгори пламъчето във душата ни. Всеки върви по своят път със своята скорост, но приемайте помощта на хората, преди да е станало прекалено късно и да изгубите себе си. ❤️
