Hunter's Destiny

0.8 || не си спомням

Гледната точка на Дестини:

Горя. Семейството ми гори. Приятелите ми горят. Всичко около мен гори. Срива се. Нищо не мога да направя. Крещя безпомощно. Никой не ме чува.

Събуждам се крещейки.

- Хей, хей, спокойно. - Чейз дойде и ме прегърна. Започна да милва косата ми, успокоявайки ме.

Просто сън. Нищо не гори, всички са добре. Освен може би аз. Все пак съм в болнично легло. И следващото нещо, което изниква в главата ми е въпросът "Защо съм в болнично легло?".

- Чейз, защо съм в болница? - той спира да гали косата ми и ме пуска от прегръдката си.

- Нищо ли не си спомняш? - поглежда ме в очите.

Виждам тревога в него. Явно е станало нещо. Нещо, което би трябвало да помня. Чакам спомените да ме връхлетят, да разбера каква глупост съм направила снощи. Или поне си мисля, че всичко трябва да се е случило снощи. Както и да е. Само че, нищо не изплува в съзнанието ми. Нищичко. Ни най-малка картина на случилото се.

- Помня, че двамата с Джейсън дойдохме на партито. След това предизвикаха Хънтър да се заключи с мен в една стая. После побягнах, а той ме подгони. Накрая, когато му се изплъзнах, легнах в една стая и заспах. И сега се събуждам в болнично легло. Това е всичко. - казвам му - Какво се е случило снощи?

- Всъщност спиш от три дни. - боже мой.

- Шегуваш се.

- Не, не се шегувам. Както и да е. След като изчезна къщата се запали. Ти остана вътре, само че пожарникарите не искаха да влязат да те извадят. И мен не пуснаха вътре. Хънтър влезе през някакъв заден изход и те намери на втория етаж. Била си паднала на земята. Явно си била добре щом си станала. На мен много не ми се вярва. Когато сте стигнали до първия етаж си припаднала. Хънтър те изнесе на ръце. И после дойдохме в боницата. Лошо си си ударила главата. Може би затова не помниш.

Наистина усещах лека болка в главата. Защо не мога да си спомня нищо от това? По дяволите, дано Чейз да не е казал на мама и тате. Те просто ще се побъркат. На 99,9% съм сигурна, че ще ни накарат да се върнем.

- Дано, дано не си казал на мама и тате. Дано. - казвам му. Или по-скоро се моля на Бог да не им е казал.

- Ти как мислиш? Със сигурност не искам да си развалям ваканцията в Маями!

- Добре. - ох слава богу.