ЛУДОСТ ЗА ДВАМА

Глава 55

Роуз

В насилието Абел е великолепен и аз съм завинаги поразена от него.

Кръвта е красиво разпръскана върху прекрасната му кожа, сякаш е поставена от някакъв божествен художник. Някой с ръка, която само бог може да посочи. Кръвта е боя и неговото оръжие е четката. Животът е нашето безкрайно платно.

Дори под слабите улични лампи, виждам как кръвта започва да се отмива под дъжда.

- Ние сме художници. - промърморвам и Абел ме поглежда и ме дърпа в ръцете си.

- Наранена ли си?

Поклащам глава с неотложно желание да усетя устните му върху моите. Той не ме разочарова, както винаги.

Ние сме жадни за нашата победа. В любовта към него, аз съм глупачка. В неговата любов към мен, той е мой защитник.

Исках да бъда перфектна, само за да може той да ме съсипе, но в крайна сметка той беше съсипаният.

Аз съм звярът за неговата красота. Аз съм негов затворник и той е мой. В нашата любов ние ще загинем заедно.

Чувам сирените, преди да ги видя и се разделяме, за да влезем в колата. Бързо тръгваме по улицата, точно когато полицаите спряха до закусвалнята.

Гледам ги в огледалото за обратно виждане, а пулсът ми се учестява.

— Всичко е наред, Роуз. - Той целува кокалчетата на пръстите ми. - Ние сме добре.

Останалата част от пътя до мотела изминаваме бързо. Никакви думи не се споделят между нас. Усещането, че нещо зловещо диша във врата ни, ни кара да мълчим.

- Качвай се горе и започвай да събираш багажа. - насочва ме Абел, докато посяга към нещо в джоба си.

Виждам парчетата от телефона му в ръката му и спирам, объркана.

- Върви, Роуз.

Тичам нагоре по стъпалата и вземам всичко, което мога, натъпквам го в чанти и дори в няколко калъфки за възглавници.

Когато Абел влиза, той поклаща глава.

- Ти си прекрасна, със сигурност. - казва той с усмивка.