Nothing To Love;

just a bullet away;

Глава пета.

Джейн, която лежеше отпусната върху решетките, чувстваше мозъкът си като омекнала каша, очите си като прогорени петна, обречени вечно да виждат този пуст свят, а тялото сковано и още по-слабо. Умът й прескачаше времена и се завърташе в торнадо от ярки заслепяващи цветове, докато гласовете на стари спомени нарушаваха мъртвата тишина, за която така копнееше...

Преди време страдаше от булимия. Заради Синтия и всички слаби високи момичета, които пристигаха, прекрасни като Афродита и готови да станат част от експериментите. Повръщаше всичко и бе по-бледа и от мъртвец, а беше само на 14. Отслабна драстично за месец. Можеше да преброй ребрата си. Синтия я тъпчеше с хапчета, водеше й психиатри, викаше й, даваше й все повече опасни мисии. Обърка психиката й. Превърна едно малко момиченце, надзъртащо плахо в света на възрастните, за по-малко от година в жена с мътни очи, болнав вид и заплашителен кървав като цвета на късите й тогава къдрици нрав... И някакъв чар, разбира се. Нещо в усмивката и нещо в очите. Нещо будно и привличащо.

Всъщност Ралф беше този, които я измъкна от ямата и й помогна да се съвземе и стегне. После сам я бутна в нея, но това беше друга история, която тя не искаше да си спомня. Последните четири години от живота й бяха най-обърканите и странните, въпреки че от малка беше в тази каша...

Наскоро разбра истината. Тогава всяка частица от веселото добро дете в нея умря. Бе убита, за да направи място на едно човешко същество с почти нищо човешко в себе си.

Това, от което я заболя най-много, бе да види, че не е единствена. Снощи бе срещнала хора, принизили инстинктите си до животински. Хора, притиснати от злата хватка на живота. И забравени. Всичко бе извъртяно, изчанчено. Не както трябва. Наистина ли някой се оставяше да живее така? Насред нищото, общуващ със сатаната, играещ си със смъртта и готов да убива всичко живо и неживо, за да оцелее... и буквално с нищо, никакви ценности, никакъв морал. Само оръжия, жарко слънце, пот и белези. Освен това имаше такава разлика в образа на тези хора през деня и през нощта, че човек не знаеше на кое да вярва.

Можеше да се обзаложи, че са тук от дълго време. Личеше си, че града и приетият от обществото начин на живот са ги избегнали. Знаеше какво мразят и срещу какво се борят, ако изобщо им се занимаваше да се борят. Дори можеше да предположи как са стигнали до тук, но наистина не искаше да разсъждава.