Любов и Изпитание🔞

Мартин -Тринадесета глава

Ангелина

Лежа свита в леглото и избърсвам сълзите капещи по лицето ми. Разочарована съм. Помислих си,че имаме нещо различно,нещо истинско. За последните две седмици той ми показа много повече отколкото си представях,но като го видях с онази жена,моето сърце изведнъж спря да бие. Той разруши всичко. Доверието,любовта ми към него,дори баланса,който опитвах да поддържам между нас. Той ме нарани,а смъртта на баба ме счупи на хиляди парчета.

Двамата сме свързани. Моето сърце бие за теб, а твоето за мен.

Повтарям всяка негова дума, правейки гримаса от това,че той не разбира значението на думата любов. Подсмърчам и леко се изправям,усещайки лек признак на тревога. Дишането ми се учестява и както доктора ми каза бавно вдишвам и бавно издишам, но вместо да помогне се влошава. Скачам от леглото и трескаво започвам да търся инхалатора в чантата си. Проклятие! Къде съм го оставила?! Поемам си въздух, но сякаш нещо ме стяга в гърдите.

-Лина,трябва да поговорим! - на вратата се почука,но аз хвърлям всяко нещо от чантата си. В паниката взех да търся и в скрина, хвърляйки дреха след дреха. Мястото,където няма как да бъде. След болницата Мартин ме заведе у тях,имах само чантата,нищо друго. Безпомощна сядам на леглото и бавно вдишвам и издишвам през носа, без ефект. Дихателните ми пътища се свиват и това е един от симптомите на астматичният пристъп. - Лина! Миличка, отвори вратата! - Боже, нямам сили да проговоря,сякаш устата ми е залепена. Изправям се, но краката ми омекват и падам на колене.

-Марти...Марти... - казвам тихо, но той няма как да ме чуе.

-Ако не отвориш вратата, ще я разбия!- пълзя към нея колкото сили имам и блъскам с юмруци. -Какво става? Притеснявам се! - отново блъскам за да разбере,че не ми е добре. - Махни се от вратата! - отдръпвам се и лягам по гръб, слагайки ръцете си върху гърдите. Мартин започна да я удря и рита едновременно и след секунди поддаде,влизайки като разярен бик,но като ме видя и лицето му омекна. - Господи! Къде е инхалатора? - не мога да му отговоря ,затова поклащам леко глава. Изглежда много притеснен и бързо започна да рови навсякъде. -
По дяволите! Къде е?! - крещи той, приклякайки за да хване и двете ми ръце. - Дишай, миличка! Моля те! - изважда телефона от джоба и бързо набира 112. Не чувам какво говори на диспечерката, ушите ми заглъхват. - Идва. Дръж се! - стиска ръцете ми и ме целува по цялото лице. Затварям очи и бавно вдишвам, но от това действие се закашлям повече.

Марти продължава да ме успокоява,но в ума ми се появява мама, която като ме видя и силно ме прегърна,изричайки думи ,от които има доза истина.
Най-хубавите усмивки крият най-дълбоките тайни. Най-красивите очи са проронили най-много сълзи, а най-добрите сърца са почувствали най-много болка.
Една сълза се стича по бузата ми,карайки я да избърше с палец.

Благодаря ти,мамо!

Мартин

Парамедиците влизат с гръм и трясък в стаята ,карайки ме да се отдръпна за да им направя място. Какво направих?! Аз съм виновен за състоянието ѝ. Как можах да го позволя?

-Губим я! Бързо инхалатор будезонид!-извика единия парамедик. Другият изважда инхалатора от чантата и натиска в устата ѝ, но Ангелина не реагира. Притеснен се приближавам ,виждайки по- младия да поставя дланта на едната ръка в средата на гръдната кост, слагайки дланта на другата ръка върху първата след това сключва пръсти и натиска надолу. Гръдният кош се повдига и го направи пак.

-Хайде, спасете я! - крещя към тях,неспокойно обикаляйки стаята.

-По дяволите! Иване, ще я загубим! Продължавай да правиш сърдечен масаж!