ЕКСПЕРИМЕНТ „съквартиранти" ПО АМЕРИКАНСКИ

Глава 2

Роузи
Лукас ме наблюдаваше, проснат на пода, и вероятно се чудеше какво ми има.
– Аз...
Ъх. Не така си представях първата ни среща. По галактически различен начин бях построила този момент в главата си. А и бях разполагала с време – повече от година – да си измисля десетки различни сценарии.
– Здрасти, Лукас – казах накрая. – Приятно ми е... приятно ми е най-сетне да се запознаем.
Най-сетне?
Мхм. Бях казала най-сетне.
Лукас сбърчи вежди и усетих, че ушите ми пламват още по-силно. Лицето ми сигурно беше огненочервено.
– Определено не си крадец! – заявих само и само да отклоня разговора от глупавото най-сетне. – И много съжалявам, че те помислих за такъв. Едва ли така си си представял първото посещение в Ню Йорк. И апартамента на Лина. Както и да е, може ли да ти помогна да се изправиш?
Лукас обаче остана по гръб, като продължаваше да се усмихва. Сякаш не виждаше нищо нередно в тази ситуация. Струваше му се съвсем нормална. Каквато определено не беше. Никак даже. Защото Лукас Мартин стоеше пред мен. Тоест лежеше на прага ми – така де, прага на Лина. А аз му правех ужасно първо впечатление.
– Е, вярно, това не го очаквах – призна той и протегна ръка нагоре, на височината на корема ми. – Но при всички случаи ми е приятно да се запознаем, Розалин Греъм.
Загледах ръката му и дългите ѝ пръсти. После очите ми прескочиха към бронзовата кожа на китката му, обгърната с протрита кожена гривна.
Една малка частица от мен се запита каква ли ще е на допир кожата му, но и двете ми ръце останаха прилепени до тялото ми.
– Откъде... знаеш името ми? – попитах.
Беше казал цялото ми име.
Ръката му продължаваше да стърчи във въздуха. Несломима като усмивката му.
– Чух го преди малко – отговори небрежно той. – Когато го каза на оператора. Малко след като ме нарече умопомрачен.
Изтръпнах.
– О, боже, май наистина така те нарекох. – Издишах през носа. – Съжалявам и за това.
Продължих да мигам насреща му. Очите ми се спуснаха към кожата на предмишницата му, която постепенно се разкриваше, докато ръкавът на суитшърта се свличаше надолу. Но не поех ръката му и накрая Лукас я отпусна до тялото си.
– Кълна се, нямах представа, че пристигаш тази вечер. Лина не ми е казала нищо. Иначе нямаше да се обадя в полицията. Даже нямаше да съм тук, ако знаех, че ще идваш.
Лукас наклони глава с нещо като любопитство. Сигурно му се искаше да ме попита защо. Защо изобщо си тук?
– Може да ме наричаш Роузи – продължих. – Всички ми казват така. И ти може. Ако искаш, разбира се. Розалин също става.
Тих смях излетя от настойчивата му усмивка, последван от една дума:
– Роузи.
Сякаш изпробваше името ми върху езика си.
Божичко, само как го произнесе! С отчетливия си испански акцент, който извайваше „Р"-то, все едно цялото му тяло участва в оформянето на звука, а не само езикът и гласните му струни. Звучеше толкова... различно от всеки друг начин, по който бяха произнасяли името ми. Интересно. Запленяващо.
– Роузи – повтори той след няколко секунди. – Qué dulce – добави на майчиния си език, макар че не знаех какво означава. – Харесва ми. Отива ти.
– Благодаря – подхвърлих, усещайки как цялото ми тяло се затопля все повече и повече. Пристъпих смутено от крак на крак. – И твоето име е хубаво, Лукас. Много е... Суперско е.
Суперско.
Майчице. Майко мила.
Сериозно ли нарекох името му суперско? Като... като... някоя тийнейджърка?
– Благодаря? – изкиска се Лукас. – Добре, колкото и да ми е удобно на пода, омръзна ми да гледам лицето ти наобратно, Роузи.
Преди да осмисля думите му, Лукас скочи на крака с едно ловко движение, което не очаквах. Разсеяна от пъргавината му, височината му, съблазнителното произношение на „Р"-то, което още отекваше в главата ми, и, разбира се, от цялостното присъствие на Лукас Мартин – от плът и кръв – пред мен, за малко да не видя, че трепна от болка и се преви.
– Внимавай! – извиках, скочих напред и го сграбчих за предмишниците с няколко секунди закъснение. Беше свел глава и не виждах лицето му. – Добре ли си?
– Estoy bien – отвърна задъхано той, сякаш несъзнателно преминал на родния си език. После поклати глава. – Добре съм. Всичко е под контрол.
Погледна ме бавно изпод мигли, впивайки очи в моите, и всичката кръв в тялото ми отиде в лицето ми. В следващия миг обаче отново надникна надолу, сякаш нещо бе привлякло вниманието му.
Проследих погледа му.
Ръцете ми. Стискаха го като менгемета точно над лактите. И напипваха твърдите мускули отдолу. Стегнати мускули.
Вдигнахме погледи едновременно и моите вече изцъклени очи срещнаха неговите кафяви.
В изражението му се прокрадна комичен аспект.
– Добри реакции, Роузи.
Пуснах го на мига, все едно тези три думи ме блъснаха назад.
– Пак заповядай – смотолевих, стиснах ръце пред себе си и извърнах очи от лицето му; вторачих се в една точка под брадичката му. – Сигурен ли си, че си добре?
– Да, нищо страшно – махна с ръка Лукас. – Май трябваше да се пораздвижа няколко пъти по време на полета, вместо да спя през повечето време.
– Вярно – кимнах. – Току-що си слязъл от трансатлантически полет.
Защото пред мен стоеше Лукас Мартин, който беше прекосил половината свят, за да дойде тук. От Испания, родната му страна. А как го посрещах аз? Заключих го отвън, извиках ченгетата и го оставих да лежи на пода цяла вечност.
– А, не – поправи ме той. – Долетях от Финикс.
О.
Как така?
– Имал си прехвърляне там, или вече си бил... – Спрях се, осъзнавайки, че съвсем не е моя работа колко време е прекарал в страната. – Както и да е, гледай каква съм. Още те държа на вратата. Заповядай.
Отстъпих встрани, за да го пусна в апартамента на братовчедка му изведнъж... сконфузена.
Лукас вдигна тежката си раница от пода и влезе, а аз се загледах в гърба му. Докато не ме виждаше, си позволих да го проуча по-подробно. Много подробно. Няколко пъти обходих с очи тялото му.
Да му се не види. Имаше дълги, стройни крака. Беше по-висок, отколкото изглеждаше в социалните мрежи, където го дебнех редовно. Дори раменете му бяха по-широки, отколкото очаквах. А омачканият му сив суитшърт изобщо не ги скриваше – нито мускулите, които усетих, когато го опипах преди няколко минути. Нито добре оформения му гръб на професионален атлет. Знаех, че участва в състезания по сърф. Говорим за шампионати и турнири, и красиви, страховити вълни с впечатляваща височина. Лукас навярно бе прекарал по-голямата част от живота си във водата и тялото му бе способно да понесе...
Раницата му тупна на пода и ме изтръгна от унеса. Беше спрял до острова, разделящ кухнята и всекидневната на уютното студио.
– И така, Роузи – подхвана той, навеждайки се да вдигне щъркела, който бях бутнала по-рано. Сложи го до другия. – Щом не си знаела, че ще идвам... – Лукас се обърна към мен с лежерна усмивка – ...и е нямало да бъдеш тук, ако си знаела, значи май не си комитетът по посрещането ми, а? – Говореше с дълбок глас и приятелски, но закачлив тон. Нещо в корема ми го забеляза, но аз веднага го потиснах. – Жалко. Започвах да си мисля, че трябва искрено да благодаря на братовчедка ми.
Нещото в корема ми запърха и ме накара да занемея, потапяйки стаята в странна тишина.
Усмивката на Лукас посърна.
– Пошегувах се – обясни той. – Неуспешно, като гледам. Извинявай. Обикновено съм по-остроумен.
Мигнах.
Мисли, Роузи. Мисли. Кажи нещо. Каквото и да е.
– Аштън Къчър – избра си мозъкът ми. Лукас свъси вежди. – Водещият на „Прецакването" – предаването, в което си правят номера. Нали не можеше да си спомниш как се казва. – Вдигнах ръце и обявих тихо: – Ти си прецакан!
Той пак наклони глава и ми се прииска да залича последните десет секунди от живота си. Да превъртя и да кажа нещо друго. Нещо умно. Кокетно. Толкова много ли исках? Дори не ставаше дума за последните десет минути от живота ми. Или часа.
И тогава Лукас прихна в смях. Дълбок, щастлив смях. И необяснимо как усещах, че е искрен и не за моя сметка.
– Да – каза той, овладявайки смеха си. – Точно за това предаване говорех. И наистина това е пичът с готината прическа.
Докато се взирах в него – в лицето му, извитите нагоре устни, красивите очи, косата му, която беше много, много по-хубава от тази на Аштън Къчър – почувствах, че започвам да се усмихвам. Не можах да се сдържа.
Лукас спусна поглед към устата ми и това накара усмивката ми да се изпари.
– Е – изправих рамене и извърнах очи. – Беше ми много забавно. – Наистина ми беше забавно. – Но май е време да те оставя да... правиш каквото трябва.
Без да губя време и да отчета възела, който се оформи на челото му, тръгнах към притежанията си и коленичих пред двата си куфара – единият беше отворен и пълен, а другият вече почти бях разопаковала – препълнената до пръсване торба от „Икеа" и кашона ми с покупки от хранителния магазин.
Чух няколко стъпки от дясната ми страна. После чифт бели кецове изникнаха в полезрението ми.
– Тръгваш си – коментира Лукас, когато грабнах една обувка, която дори не си спомнях да съм вадила от багажа. – С всичко... това.
Знаех, че не е въпрос. Въпреки това му отговорих.
– Разбира се. – Взех и купчината пуловери, които също не си спомнях да съм изваждала. – Просто минах през жилището на Лина да... да... – Да поживея в очевидно заетия ѝ апартамент, докато тя беше на меден месец, защото моят не ставаше за живеене в момента. – Да полея цветята. И да проверя пощенската ѝ кутия. Сещаш се, обичайните неща.
Настана кратка тишина.
– Не ми изглежда просто да си наминавала, Роузи.
– О. – Махнах с ръка, докато с другата наблъсквах пуловерите в отворения куфар. Защо, за бога, разопаковах толкова много от багажа си. – Това ли? Това не е нищо.
Просто окаяните ми опити да не създавам неудобство на тип, по когото имах мъничко онлайн увлечение.
Той седна на пода пред мен. Все едно бяхме стари приятели.
Устата ми се отвори и затвори няколко пъти, преди да измисля какво да кажа.
– Какво правиш?
Умно, Роузи.
Лукас се засмя ведро и безгрижно – точно както не се чувствах аз.
– Щях да те помоля да ми кажеш откровено какво правиш в апартамента на братовчедка ми. И по-рано щях да го направя, само че бяхме... заети. – Той сви рамене. – Но не мисля, че ми дължиш обяснение. Всичко това – завъртя показалец във въздуха – очевидно е по вина на Лина. Не си знаела, че ще идвам.
– Наистина не знаех.
– А тя знае ли, че ти си тук?
Въздъхнах.
– Не... – Замълчах несигурно, макар и да вярвах, че всъщност му дължа обяснение. – Но се опитах да ѝ кажа. Звънях ѝ – и на нея, и на Арън – да питам дали може да пренощувам тук. – Само няколко нощи. – Никой от двамата не ми вдигна. Телефоните им сигурно нямат обхват.
Очите му обхождаха лицето ми, сякаш се опитваше да навърже нещо. После извади нещо малко от джоба си.
– Като говорим за ключове... – Хвана го с два пръста и ми го показа. – Преди малко не излъгах. Наистина имам ключ от апартамента ѝ.
Разтворих леко устни да се извиня отново, но Лукас поклати глава и ме спря.
– Лина ми го остави в пицарията малко по-надолу по улицата. „При Алесандро"? Писа ми да си го взема оттам.
Това звучеше... логично. Само дето не променяше факта, че не ми беше споменала за предстоящо посещение на Лукас.
– Свестен човек е този Сандро – кимна той. – Явно съм изглеждал напълно грохнал, защото дори ми предложи храна. – Лицето му се озари смайващо и ми напомни за една негова снимка в Инстаграм, на която съзерцаваше сочна пържола, сякаш парчето месо току-що му беше свалило звездите и луната. – Вероятно най-вкусната пица, която съм ял от доста време насам.
– Типично за Сандро – отвърнах, като си помислих за тъмнокосия мъж на средна възраст. – Не се учудвам. Поръчваме си пица от него поне веднъж седмично още откакто Лина се нанесе тук преди няколко години.
Което навярно беше причината най-добрата ми приятелка да сметне за безопасно да остави ключ от дома си при него.
– Да, разказа ми – отбеляза Лукас с блясък в очите, който ме накара да се замисля какво друго му беше казал Сандро за нас.
Винаги поръчвахме пица като за цяла армия.
Погледите ни се срещнаха за един дълъг миг. И въпреки че не беше толкова неловко, колкото преди няколко минути, мълчанието не беше и особено спокойно. Главно защото тайното ми увлечение по мъжа, който сега седеше на пода пред мен, се издуваше като балон, запълвайки цялото пространство помежду ни. И защото всички факти и подробности, които бях натрупала за него през последната година и криех в заключено чекмедже в съзнанието си, внезапно започнаха да се изливат.
Например, че харесва пица с ананас просто защото и ананасът е храна – нещо, което никога нямаше да разбера. И че се е сдобил с малкия белег на брадичката си, когато се препънал в повода на Тако – красивата му белгийска овчарка – и се пльоснал по лице на земята. И че обича повече изгревите от залезите.
Господи! Количеството информация, която човек можеше да събере от нечии профили, стига да ги преравяше достатъчно дълго и често, беше стряскащо.
– Роузи – пророни той толкова мило, че в гърлото ми заседна топка срам.
Как бях могла да шпионирам някого така нагло?
– Да? – програчих.
– Кажи ми честно. Защо си дошла?
Замислих се дали да му отговоря искрено. Не защото не исках да узнава истината, а защото срещата ни беше изпълнена с достатъчно драматични моменти, за да добавям и моя злополучен ден.
– В нашата сграда възникна дребна неприятност. – Преглътнах, примирена с полуистината. – Нищо особено, но реших да се махна за една нощ.
Той вдигна вежди.
– Каква дребна неприятност?
– Проблем с водопровода. – Свих рамене. – Лесно ще го оправят. Съвсем скоро ще мога да се прибера.
Лукас изхъмка скептично.
– Затова ли си тръгнала с всичките си земни притежания? – кимна към куфарите, торбите и разпилените дреболии между нас. – И целите ти... хранителни запаси? За една нощ?
– Обичам да си хапвам. – Гледах къде ли не, само не и в него. – Винаги огладнявам в малките часове. Това тук мога да го излапам за една нощ, без окото ми да мигне.
– Добре – прие той, но май не ми вярваше.
Съвсем нормално, защото го лъжех.
Надникнах към него и нещо в изражението му, незнайно какво, ме подтикна да кажа:
– Добре де. Не беше съвсем дребна неприятност. Таванът ми се продъни. И дупката беше достатъчно голяма да си събера багажа, да извикам такси и да дойда тук.
Тук, защото татко се премести във Филаделфия, а брат ми Оли не отговаряше на обажданията ми. Тук, защото отгоре на всичко ги лъжех от месеци – шест, ако трябва да сме точни – а отидех ли да пренощувам у някого от тях, щях да разоблича собствените си лъжи.
– Извинявай, не исках да те товаря с проблемите си. Всичко е наред. – Озърнах се из малкия апартамент на приятелката ми. – Все пак в студиото има само едно легло, затова предполагам... знам, че не можем и двамата да останем тук. – Честно казано, нямах нищо против да спя на дивана, но Лукас не заслужаваше да го поставям в такова положение след тазвечерните събития. Чувствах се достатъчно гузна. – Ще си наема стая в хотел.
Погледнах го тъкмо навреме да видя как устните му трепват. Не в усмивка. В някаква гримаса.
– Но си добре, така ли? – попита ме той.
Намръщих се, леко учудена от въпроса.
– Моля?
– Дупката в тавана ти – припомни ми. – Звучи сериозно. Нали не си пострадала?
– О. – Преглътнах сухо. – Не... Добре съм.
Лукас обаче пак не ми повярва.
– Сериозно. Аз съм нюйоркчанка. Жилава съм. – Опитах да се засмея искрено и продължих да придърпвам разпилените си вещи. – Дай ми малко време да си прибера нещата и ще си извикам кола на „Юбер".
Огледах неразборията пред себе си. И просто започнах да хвърлям всичко в куфарите.
Сигурно затова не усетих кога е станал Лукас, докато не закрачи нанякъде. Той спря пред раницата си, вдигна я и я преметна през рамо.
– Какво... – подхванах, скачайки на крака. – Къде тръгна?
Лукас разпредели товара на гърба си. Усмивката му се беше върнала, изкривена на една страна и... да, все така обаятелна.
– Нанякъде. Няма да спя тук.
– Какво? – възкликнах. – Защо?
Той пристъпи към вратата.
– Защото минава полунощ, а ти изглеждаш напът да припаднеш.
Мигнах смаяно. После ръката ми неволно скочи към косата ми. Наистина ли изглеждах...
Отпуснах ръката си. Нямаше значение как изглеждам. Първо, защото не можех да направя нищо по въпроса точно в този момент. И второ, защото... не можех да направя нищо по въпроса.
– Имаш ли къде да отседнеш? – попитах го накрая. – Друго място, освен апартамента на Лина?
– Разбира се. – Той сви рамене, без да сваля усмивката от устните си. – Това е Ню Йорк. Вариантите са безброй.
– Не. – Поклатих глава и направих крачка встрани, като му препречих пътя. – Не мога да ти го позволя. Аз си тръгвам. Това е домът на братовчедка ти. Дори имаш ключ. Не може да... прекараш нощта в хотел.
Усмивката му стана по-топла.
– Много мило, Роузи. Но ненужно. – Той ме заобиколи, принуждавайки ме да се завъртя на пета, за да го проследя с поглед. – Пък и така ще е по-лесно. Аз имам само една раница, а ти... – Очите му отскочиха към купчината разхвърляни вещи. – Ти имаш много повече.
– Ама...
Погледът му отново срещна моя и леко смръщената извивка на веждите му, в пълно противоречие с естествената му усмивка, ме накара да си загубя мисълта.
– Слушай – подхвана съвсем спокойно, – прям съм до болка, така че просто ще го кажа, ясно?
Преглътнах.
– Имам чувството, че присъствието ми тук те смущава. – След малко добави: – Всъщност съм сигурен. И това е нормално, току-що се запознахме.
Какво? О, боже, затова ли си тръгваше? Той...
– Не ме смущаваш – отрекох по най-смутения начин. – Или поне не заради това, за което си мислиш. – Той наклони глава на една страна и аз отворих уста да му кажа още нещо, каквото и да е. Само че не излезе нищо. Освен заекващо: – Не е... не е заради...
– Хайде да сключим сделка – прекъсна ме той и нещо ми подсказваше, че го направи, за да ме спаси от самата мен. – Ти ще пренощуваш тук, ще си починеш добре, а утре ще се върна. И ще започнем отначало. Ще забравим какво се е случило тази вечер. Чак тогава ще решим кой къде ще живее. – Направи многозначителна пауза. – Как ти звучи?
Ще започнем отначало. Ще забравим какво се е случило тази вечер.
Какво ли не давах да се случи такова чудо.
– Няма какво да решаваме, Лукас. Лина ти е обещала апартамента. Ти трябва да го вземеш.
– Добре – отвърна простичко той. – Но не тази вечер.
Това не беше правилно. Изобщо. Всичко се беше объркало и... осъзнах, че въздишам, чак когато чух въздуха да напуска устата ми.
Смехът на Лукас беше плътен, мъжествен.
– Ще се върна утре, обещавам.
Разтворих устни, готова да се съпротивлявам още, да го поваля на пода и да го принудя да остане, ако това се изискваше.
Той обаче заяви:
– Всичко ще е наред, Роузи. – Изражението му стана сериозно. Открито. – Всичко ще се подреди.
Цялата ми решимост да му се възпротивя се разсея, освобождавайки място за умората ми. Тежестта на всички години, в които се бях мъчила да контролирам нещата, да ги владея, винаги сама, внезапно ме обля от главата до петите като вълна. И поне този път в живота ми, когато ми казваха тези четири думи, „Всичко ще е наред", вместо аз да утешавам някого с тях, почувствах нужда да се отпусна.
– Добре. Благодаря за жеста – отвърнах тихо и по-искрено, отколкото Лукас вероятно предполагаше.
Той кимна леко и направи още една крачка към вратата.
– Ще се видим утре. Този път ще почукам, обещавам.
Опитах се да измисля някой остроумен, забавен отговор, но имаше ли смисъл? Вече бях съсипала всичко. Първото впечатление беше като думи, изписани с перманентен маркер, които никой не можеше да промени. Затова просто продължих да го гледам, докато отваряше вратата.
– Ей, Роузи? – подхвана, преди да прекрачи прага. – Много се радвам, че най-сетне срещнах лично най-добрата приятелка на Лина.
Най-сетне.
Каза най-сетне.
Също като мен преди малко. Но вероятно със съвсем друг смисъл.
– И аз, Лукас. Всичко беше... страхотно.
Страхотно бедствие.
Той се поусмихна.
– И моля те, заключи вратата след мен, става ли? – После се обърна и тръгна. – Някой може да реши да влезе с взлом.
Като насън загледах как Лукас Мартин изчезва надолу по стълбището, също както ми се стори, че сънувам, като го видях на прага си – е, на прага на Лина.
Вече всичко ми изглеждаше точно като сън, плод на въображението ми.
Глупав, причудлив сън за мъж, когото бях шпионирала през екрана на телефона си месеци наред благодарение на магията на социалните мрежи.
Мъж, в когото някак се бях влюбила като наивно момиче, дори без да съм го срещала лично и без да очаквам някога да го срещна.