ЕКСПЕРИМЕНТ „съквартиранти" ПО АМЕРИКАНСКИ

Глава 3

Роузи
На сутринта се събудих – точно в 6:00 часа, както всеки делничен ден през последните пет години, макар вече да нямаше нужда – и в съзнанието ми веднага изплува образът на един господин с кафяви очи и широка усмивка.
И за част от секундата реших, че всичко наистина е било просто сън.
Лукас Мартин на вратата. Катастрофата, която последва.
Но докато реалността се завръщаше все по-ясно секунда след секунда, осъзнавах, че всичко това не е било продукт на подсъзнанието ми. В действителност се беше случило. Лукас наистина беше тук. Наистина го помислих за крадец. И бях успяла да му направя възможно най-лошото първо впечатление в историята на първите впечатления.
Ще започнем отначало. Ще забравим какво се е случило тази вечер.
Де да имах такъв късмет.
Покрих лицето си с лакът и простенах шумно.
И за да влоши положението, посъвзелият ми се мозък ме подсети, че съм го пуснала да си тръгне – в град, в който току-що бе пристигнал – почти без всякаква съпротива. Бях си присвоила апартамента и го бях оставила да се оправя сам.
Божичко, каква егоистка.
Завъртях се на една страна, отказвайки да напусна утешителната сигурност на леглото на най-добрата ми приятелка. Погледът ми попадна върху рамкираната снимка на Лина и баба ѝ върху една полица, която ми напомни колко близка беше със семейството си.
Но защо тогава не ми беше споменала, че Лукас ще идва в Ню Йорк? Обикновено споделяше твърде много, особено с мен. Учудвах се, че не ми го беше подхвърлила поне.
В нейна защита обаче можех да кажа, че откакто Арън ѝ предложи брак през септември миналата година, Лина беше затрупана с подготовката за сватбата. Организирането на такова събитие в Испания от другия край на света не беше лесна задача. А след красивата крайморска венчавка преди два месеца, пак не можа да си поеме дъх, макар че заминаха на меден месец едва наскоро, през октомври. Така че явно... явно беше забравила.
Затворих очи, решавайки, че няма значение. Лукас вече беше в Ню Йорк, а Арън и Лина бяха в Перу, където се любуваха на заслужения си меден месец. Не виждах смисъл да се засягам.
Особено при положение че аз самата не бях откровена с близките си. Лина дори не подозираше, че съм тайно влюбена в братовчед ѝ. А това беше нищо, в сравнение с факта, че от месеци лъжех татко и Оли за работата си. Месеци.
Изпълни ме прилив на смелост.
Всичко това приключваше още днес. Край на лъжите.
Щях да разкажа на Лина за вчерашната случка, а после щях да посетя татко във Филаделфия. Можеше да извикаме и Оли. Ако благоволеше да ни вдигне телефона.
Надигнах се и облегнах гръб в таблата на леглото. Взех телефона си, избрах името на Лина в чат приложението и започнах да ѝ пиша.
Здрасти! Дано Перу ви се отразява добре, гълъбчета трябва да ти кажа нещо. Снощи...
Палците ми увиснаха колебливо над екрана.
Снощи... почти вкарах братовчед ти Лукас в ареста. Изненада!
Не. Определено не.
Изтрих изречението и започнах наново.
Снощи... таванът ми се продъни и влязох в твоя апартамент с резервния ключ, който ми даде (не можах да се свържа с теб, но знаех, че няма да имаш нищо против!). И всичко беше наред, докато Лукас не се появи на вратата, а аз го помислих за крадец. Помниш ли Лукас? Братовчед ти? Чийто профил в Инстаграм ми показа преди цяла вечност? Е, аз го... попреглеждах от време на време. Няколко пъти. Повечко. Да кажем всеки ден? Трудно е за обяснение, но си представи... Джо Голдбърг. Без убийствата.
Да, и това не ставаше. Твърде дълго беше за текстово съобщение.
Пък и думата убийства сигурно щеше да вдигне червен флаг.
С дълга, шумна въздишка изтрих съобщението и пуснах телефона в скута си.
Истината беше, че един вид го дебнех онлайн. По напълно безобиден начин.
Още когато Лина ми показа един от постовете му в социалната мрежа, любопитството ми се възбуди. Оттогава започнах редовно да проверявам профила му, докато Арън не предложи на Лина преди година, което... ми вдъхна надежда, че ще срещна Лукас на сватбата им. И така невинното ми любопитство прерасна в нещо друго.
Всяка снимка, която качваше в профила си, независимо дали той присъстваше на нея, или не, пораждаше познатото пърхане в стомаха ми. Всяко кратко, но винаги забавно и чаровно описание под нея сякаш ме сближаваше по малко с него. Всяко видеоклипче, което публикуваше, ми даваше интимен поглед на живота му с Тако. На душата на един харизматичен хубавец.
Разбира се, въобще не възразявах, че като професионален сърфист на повечето си снимки беше гол от кръста нагоре.
Някои жени използваха Крис Евънс или Крис Хемсуърт, или някой друг Крис за инжектиране на доза серотонин преди лягане. Малко блянове и много неосъществими мечти. Е, аз пък... аз пък си имах Лукас Мартин за тази цел.
Просто глупаво, невинно залитане по човек, когото не познавах. Залитане, което приключи, щом Лукас изчезна мистериозно от виртуалното пространство и спря да качва нови публикации в профила си – няколко седмици преди сватбата на Лина и Арън – а после и не се появи на церемонията. В този момент се отказах от налудничавото си поведение и си казах: Стига толкова.
Телефонът иззвъня в скута ми и забравих цялата сага, щом зърнах лицето на брат ми на екрана.
– Оли? – казах вместо поздрав с пропаднало в корема ми сърце. – Къде се загуби, по дяволите? Защо не си вдигаш телефона? Всичко наред ли е? Добре ли си?
От другата страна на линията се разнесе протяжна въздишка.
– Всичко е наред, Роузи – увери ме брат ми с дълбокия си баритон, който ми напомняше, че вече не е хлапе. О, не, той беше деветнайсетгодишен зрял мъж, който от седмици прехвърляше обажданията ми на гласовата си поща. – И извинявай. Бях... зает. Но ето че ти се обаждам.
– Зает с какво? – попитах, преди да успея да се спра.
Преди година, когато татко обяви, че напуска Куинс, където бе прекарал по-голямата част от живота си и където бяхме отраснали двамата с Оли, и се преселва във Филаделфия, брат ми ни уведоми, че остава. Както и че за разлика от мен няма да постъпва в колеж. Ние го подкрепихме и го насърчихме да търси щастието си. Дори доскоро му помагах с наема и други разходи. Той обаче продължаваше да търси призванието си. На никоя работа не успяваше да се задържи за повече от броени седмици.
Мълчанието от другата страна на линията се проточи толкова дълго, че вече се чудех дали не е затворил.
– Оли?
Пак въздишка.
– Слушай – подхванах и всички чувства, кипящи у мен, се пропиха в едничката дума. – Не ти държа сметка. Обичам те, ясно? Знаеш, че те обичам повече от всичко. Но ти ме пренебрегваш от седмици и само ми изпращаш по някое кратко съобщение, колкото да не откача и да те докладвам за изчезнал. – Точно така и щях да постъпя, стигнеше ли се дотам. Несъмнено. – Така че не ми разправяй, че си бил зает и не очаквай да приема такъв отговор. Моля те, недей да...
– Зает съм, защото работя, Роузи.
За секунда се изпълних с надежда, мигновено погасена от стотина други въпроси.
– Чудесно – казах, потискайки тревогата си. – Каква работа?
– В един... клуб. Нощен клуб.
– Нощен клуб – повторих и се насилих да гледам обективно на нещата. – Като келнер? Вече пробва и... – И напусна на третата седмица. – Пробва и не се получи. В онова кафене, помниш ли?
– Не съм сервитьор – обясни той. – Правя друго. Трудно е за... трудно е за обяснение. Но печеля добре, Роузи.
– Не ме интересува колко печелиш, Оли. Интересува ме единствено да си щастлив. Да си...
– Щастлив съм, разбери. Вече не съм дете и не е нужно постоянно да се тревожиш за мен.
На косъм бях да изпръхтя след последното му твърдение, но се сдържах. Оли беше пълнолетен и разбирах нуждата му от лично пространство. От самостоятелност. Но аз си оставах по-голямата му сестра, а той си оставаше хлапето, което хранех с шарена зърнена закуска за вечеря, когато хладилникът ни беше празен, а татко работеше нощни смени.
– Добре, добре, хубаво. Ще мирясам. – После додадох: – За днес.
Той ми отвърна с вяло благодаря.
– Знаеш ли какво? – реших да отклоня разговора към по-невзривоопасна тема. – Хрумна ми да купя няколко рулца с кайма и да отскоча до Филаделфия. Да изненадам татко с късна закуска. Искаш ли да дойдеш с мен? Ще можеш да се прибереш до довечера. Хайде да се срещнем на гарата и да пътуваме заедно.
След кратко мълчание брат ми попита:
– Няма ли да ходиш в офиса днес? Понеделник е.
Изтръпнах и се смъмрих наум за небрежния гаф. Мамка му.
– Аз... да. Прав си. – И реално беше. Само че нито Оли, нито татко знаеха, че от шест месеца насам вече не наричах главния офис на „Интек Манхатън" моя офис. – Но си взех почивен ден. Само днес. Шефът ми е... по-благосклонен с отпуските, откакто станах ръководител на екипа.
– А, да. Голямата ми сестричка вече е шефка. Вярно. – Той се засмя и ми се прииска да чувах по-често този звук. Прииска ми се да не го лъжех и той да не криеше разни неща от мен. – Значи повишението, което получи миналата година, ти се харесва, а? Смяташ ли да се изкачваш още по-нагоре по стълбицата, голяма сестричке?
– О, нямам никакво намерение, повярвай ми. – Защото не само че слизах по нея, ами дори бях паднала на земята. Опънах си краката, стъпих на пода и станах от леглото. – Е, ще дойдеш ли? При татко?
– Ами...
Самият факт, че не довърши, ми подсказваше, че ще ме разочарова.
– Моля те, Оли. Искам да ти кажа нещо. И на двама ви. Пък и на татко му липсваш. Покривам те от седмици и вече не ми останаха извинения. Моля те, ела.
Той въздъхна.
– Добре, ще се опитам.
Е, и това си беше напредък.
– Ще ти пратя разписанието на влаковете, става ли? Може да се чакаме на гарата.
– Добре – отговори той и надеждата ми пак лумна. – Да знаеш, че... обичам те, Бобче.
Бобче. От цяла вечност не ме беше наричал така.
– И аз те обичам, Оли.
След тези прощални думи започнах да се подготвям за признанието пред мъжа, работил на няколко места едновременно, за да осигури на двамата с брат ми сносен живот, след като бе останал сам с нас. Мъжа, който ни беше отгледал сам, след като майка ни ни изостави. Мъжа, който ме беше пратил в колежа с пот на челото и стоманена решимост. Мъжа, на когото дължах финансовата сигурност, преди дипломата на инженер да ми я осигури доскоро. До онзи ден преди шест месеца, когато направих скок на сляпо, за да променя живота си. Кариерата си.
Боже.
Как да си призная пред този човек, че бях решила да напусна стабилната, добре платена позиция, за която и той, и аз се бяхме трудили толкова, за да преследвам мечти, уповаващи се единствено на мастило върху хартия?
Как да си призная пред човек, жертвал толкова много за мен, че съм заменила установената си кариера с прекрасна перспектива за хипотетична?
Нямах никаква представа. Именно затова носех тежката тайна на раменете си от толкова месеци.
Това обаче приключваше днес.
Повтарях си тази мантра през цялото време, докато се приготвях. Облякох първите дрехи, които успях да измъкна от куфара си: светлосини дънки и широк виненочервен пуловер. И като всяка сутрин неуспешно се постарах да укротя буйните си тъмни къдрици, връзвайки ги в свободен кок високо на главата си.
Когато излязох, започнах да чертая плана си.
Първо щях да мина през „О'Брайънс", бруклинската пекарна на няколко крачки оттук, за любимите рулца с кайма на татко. Щях да изчакам да отхапе от първата си пикантна, пържена вкусотия, преди да му пусна бомбата.
Планът си го биваше.
Поне се мъчех да се убедя, че е така, докато поръчвах рулцата и си тръгвах с подкупа за татко. Вероятно затова, когато излязох на тротоара пред пекарната, едва не се препънах, когато погледът ми случайно мина през витрината на закусвалнята отвъд улицата.
Веднага върнах очи към мястото. И сигурно зяпах цяла минута.
Как иначе, щом Лукас седеше до прозореца с рошава коса и силни, мускулести ръце, скръстени пред гърдите му. Устата, която бях свикнала да виждам главно ухилена, сега зееше отворена, докато главата му висеше назад върху облегалката на стола. Носеше същите дрехи от снощи.
Сигурно грешах. Това не можеше да е Лукас.
Невъзможно беше Лукас да спи в закусвалня, пред чаша кафе и празна чиния. Той трябваше да е в хотел. Освен ако...
Дори не довърших мисълта си и краката ми ме поведоха към закусвалнята, докато един голям, настойчив въпрос се блъскаше в ума ми. Тук ли беше нощувал? И защо? Защо не беше отишъл в хотел?
Влязох и отидох до него, стиснала в една ръка торбичката с топли рулца.
Огледах го отблизо – торбичките под очите му, омачканите му дрехи. Наченките на нещо като... лига, потекла от едното ъгълче на устата му.
– Лукас – прошепнах.
Той не помръдна. Дори не ме беше чул.
Прокашлях се и се приведох към него.
– Лукас – повторих.
Гузната ми съвест се преплиташе с тревога в стомаха ми и ме тласкаше да го сграбча за раменете и да го разтърся, за да изискам отговори и да му се извиня няколкостотин пъти. Едновременно. Защото никой не спеше в закусвалня по желание, а аз не биваше да го пускам толкова лесно снощи.
Посегнах плахо и сложих ръка върху рамото му.
– Ей. – Поразтръсках го леко, мъчейки се да не обръщам внимание колко топъл и твърд беше под суитшърта си. – Лукас, събуди се.
И... Пак нищо. Божичко, спеше като пън.
Не ми оставаше друг избор.
– СЪБУДИ СЕ!
Устата му се затвори рязко и едното му око се открехна.
Кафявият му ирис се завъртя към мен. В следващия миг изражението му се отпусна до сънлива версия на познатата усмивка.
– Роузи – каза със завален, пресипнал глас. – Наистина ли си ти, или се събуждам в рая?