Краят на Ада

Деветнадесета Глава

Всички стояхме като заковани, без да можем да откъснем поглед от жената пред нас. Това не беше възможно. Просто нямаше как да е истина. Тя беше мъртва. Видях как изтръгват сърцето й със собствените си очи.
- Мелиса, стой до мен. - каза Дейн. - Не се знае какво може да стане.
- Не знаете колко се радвам, че сте невредими, деца мои. Елате, не се страхувайте. - каза Брина и протегна ръце напред.
- Мисля, че сте се забрудили. - отвърнах аз и опитах да се приближа, но Дейн ме спря. Лиам също дойде и застана от другата ми страна.
- Не ме разбра, скъпа. Знам, че сте Мелиса и Александър Къмин, Наследници и Двойници на Матю и Алекса. Искам да кажа, че съм щастлива, че сте тук след атаките на собствените ми деца.
- Ти си мъртва. - каза Джейк и се показа отнякъде. - Напълно съм сигурен в това.
- А ти кой си, безсмъртни младежо?
ии- Аз..
- Защо не поговорим другаде? Да не пречим на гостите да се забавляват.
- Напълно съм съгласна, мила моя. - усмихна се Брина. От изражението й направо ме побиха тръпки. Това изобщо не ми харесваше.
С Лиам, Ерика, Алекс, Дейн, Ванеса, Джейк и Ели, както тя изрично настоя да я наричаме, се преместихме в големия и просторен кабинет на брат ми, който някак успя да ни побере всичките. Напрежението между нас беше толкова осезаемо, че цялата изтръпнах.
- Така, сигурно много от вас се чудят защо и как съм се озовала тук.
- Добър въпрос.
- Ще ви кажа. Както виждате, не съм мъртва.
- Това е очевидно. Давай по същество, ако обичаш.
- С удоволствие, драги ми господин Уорд. - отвърна Ели, като подмина злобния му коментар. - Трябва да ви кажа, че всичко беше една игра. Прествление.
"Моля?!" - извика Алекса в главата ми. Точно сега ли реши да се появи?!
- Как така?
- Всички трябваше да са сигурни в смъртта ни, за да се измъкнем от Върховните Съветници.
- Дори и собствените ви деца?
- За съжаление, да.
"Лъже. Не вярвам на нито една нейна дума."
Всички се обърнаха към мен и осъзнах, че съм го изрекла на глас.
- Мелиса е права. Нищо от това не се връзва.
- Станахме свидетели на убийството ви. - каза Алекс. - Тоест, бяха Матю и Алекса. Ние само имаме спомените им.
- Как ги получихте?
- Прехвърлиха се от собствениците им. Така става при Двойниците. Би трябвало да го знаете.
- Освен това не отговорихте на най-важния въпрос - защо и как дойдохте тук?
Внезапно Брина се изправи и започна да се смее.
- Какво е толкова забавно?
- Той не ме предупреди, че сте толкова прозорливи. Поздравявам ви!
- За какво, по дяволите, говориш?!
- Истината е, че дойдох да ви предупредя. Пригответе се. Очаква ви голяма битка. Той ще вземе това, което иска.
Двете с Ерика се спогледахме. Отлично знаехме за кого става въпрос.
- Ти не си Брина.
- Не, разбира се. Аз съм Двойница, също като вас. Казвам се Кейтлин Хардинг.
- Кой те праща? - изръмжа Дейн.
- Мисля, че вече се сещате.
- Матю Ван Хейлд. - отвърнах аз.
- Бинго! - засмя се тя. - Освен това не може да ме пипнете и с пръст, защото ще съжалявате.
- Спокойно, не сме си го и помисляли.
- Говори за себе си. - каза Джейк.
- Предай на скапания кръвопиец изобщо да не се надява напразно. А и все пак си има теб, нали? Едва ли си с него просто така.
- Прав си, вълчо. Действително Матю има доста хубави.. качества.
- Отвратително! Знаеш ли, време е вече да си вървиш и да ни оставиш да празнуваме. Чухме предупреждението, ти разбра нашето.. Няма какво повече да правиш тук.
- Спокойно, тръгвам си с най-голямо удоволствие. Кой ще ме изпрати? - попита Бр.. Кейтлин и се усмихна зловещо.
- Аз. - отвърнаха Джейк и Дейн в един глас, а после дяда ми уточни: - И двамата. Хайде.
След като тримата излязоха от кабинета, аз си поех дълбоко въздух и седнах на един стол.
- Скъпа, добре ли си?
- Да, нищо ми няма. Просто.. това ме разтърси.
- Как разбра, че тя е лъжкиня?
Вдигнах глава и погледнах присъстващите.
- Не бях аз... а Алекса.
- Моля?
-Как?
- Нямам представа. Някак си успява да се свързва с мен. Направи го на Зимния бал, а после и малко след смъртта на Бен. Именно тя ми помогна да се изправя на крака.
"За нищо, Двойничке."
- Дори в момента ми говори.
- Наистина?
- Не го вярвам. - отвърна Ерика. - Съжалявам, сестричке, но е така.
В този момент Джейк и Дейн се върнаха.
- Готово. Изпратихме я.
- Ето, Дейн може да попита нещо, което само те двамата знаят. - каза Ванеса.
- За какво става въпрос?
- Алекса се е свързала с Мелиса и сега е тук и чуна всичко. - изтърси Лиам без никакво предисловие. Е, поне добре го обобщи.
- Мисля, че не разбрах.
- О, напротив. - отвърнах мрачно. - Тя е тук. Е, не съвсем. Хайде, попитай нещо, за да се увериш.
- Значи говориш сериозно, така ли?
- Мислите, че ще се правя на луда напразно ли? Естествено, че съм сериозна!
- Добре, само се успокой. Аз.. боже, не знам.
"Странноприемницата "Древните" извън града. Там се срещахме в повечето време и правехме страхотен.."
- Добре, не са нужни подробности. - тръснах глава и се обърнах към Дейн. - Срещали сте се тайно в странноприемницата "Древните" извън Флоренция. Още нещо?
- Това.. това ми е достатъчно. - преглътна той мъчително. - Вярвам ти.
- От кога я чуваш? - попита Джейк.
- От Зимния бал. Не е постоянно. Тя се появява когато си поиска.
- Защо го прави?
- И представа си нямам. - въздъхнах аз. - А сега изчезна и не мога да я попитам.
- По дяволите.
- Точно.
- Добре, нека се успокоим и се върнем на празненството. До Нова година остава около час. Ще мислим.за това по-късно. - усмихна се Ерика, но по погледа й личеше, че е плитеснена почти колкото мен. Въпреки цялото напрежение, което се носеше из кабинета, станахме и отидохме при останалите гости, някои от които изобщо не бяха забелязали отсъствието ни.
- Хей, какво става? Защо изчезнахте така?
- Коя беше онази жена?
- Двойница като нас.
- На кого? - попита Стан, който беше скръстил ръце и изражението му показваше, че е готов за бой.
- На никой важен. - отвърна Лиам. - Вече не е тук.
- Да, и можем да продължим с купона. Спокойно, всичко е наред.
- Ако има нещо, дори и супер маловажно, веднага ми кажи.
- Благодаря, Стан. Радвам се, че си тук.
- Дойдох само заради теб. Честно казано, не ми се излизаше особено. - отвърна той и погледна към Ерика и Дейн.
- Разбирам. Съжалявам за това.
- Недей. Не зависи от теб. Е, оставям ви. Ще се видим по-късно.
- Добре.
- Какво беше това? - попита Лиам, когато Себастиан се отдалечи.
- Той обича Ерика. - отвърнах и въздъхнах. - Наранен е, защото тя се върна при Дейн, но дойде, защото ми е приятел.
- Разбшрам го. Чувствах се по същия начин, докато беше с Бен Найт. Ако не беше разбрала истината и ако той не беше умрял, сигурно още щях да съм в това положение.
- Той обичаше Алекса, а аз бях заместител. Рано или късно щяхме да се разделим и ние отново щяхме да бъдем заедно. Създадени сме един за друг. Няма ли да го приемеш най-накрая? - усмихнах се и го целунах. - Все пак Белязването би трябвало да го доказва, нали?
- Права си. Извинявай.
- Няма за какво. Хайде, да намерим другите. До полунощ остават около 20 минути.
Събрахме се с останалите и скоро обратното броене започна. Всички викаха и се смееха, а когато настъпи полунощ, избухнаха в аплодисменти. Аз също се радвах, но не изцяло. Имах странно, натрапчиво предчувствие, което ми казваше, че това е едва началото. Просто леко затишие преди опустошаващата буря, която със сигурност щеше да ни помете.