Аз избутах косата от очите си и сканирах стаята отново. Не можах да намеря нито един от моите приятели в стаята пълна с пияни тийнейджъри. Чудех се ’’Защо изобщо се съгласих да дойда?’’ , пробивайки си път между хората в кухнята. Това е малко по-добре, но стаята миришеше силно на алкохол. От мисълта, че хората пият тези боклуци ми се гадеше. Направих си път до хладилника, отворих го и потърсих нещо безалкохолна за пиене. Тъкмо щях да си взема затворена кутия Пепси, когато студена ръка се плъзна нагоре по блузата ми. Изкрещях леко и се обърнах. Момче, може би няколко години по-голямо от мен, седеше там. Имаше лека усмивка на лицето му.
-Здравей, скъпа. -каза той. Аз сбръчках носа си от миризмата на дъха му. Той беше пиян. Опитах се да го отблъсна, но той хвана китката ми.
-Къде отиваш?- попита ме той. -Не искаш ли да се позабавляваме?
- Не и с теб! - отговорих мило. Прехапах устните си, измъчвайки се да се измъкна от хватката му.
- Е, много лошо – каза той – Идваш с мен. Ще се забавляваме малко. Малка самодоволна усмивка се появи на лицето му, докато ме дърпаше през тълпата.
-Не плачи, скъпа, всичко ще бъде наред. – Той наклони главата си надолу и притисна устните си към моите. Езикът му се плъзна в устата ми. Аз отново заплаках и отскочих назад.
Очите му потъмняха. -Не трябваше да го правиш скъпа.-каза той.
Той вдигна ръката си и ме удари по бузата. Аз продължих да плача от болка.
-Хайде ! -каза той и хвана ръката ми.
-Не! -казах му шепнейки. Аз се опитах да извадя ръката си от хватката му, но той я затягаше все повече.
-Тя не иска да дойде с теб!-каза някой отзад .
-Не можеш да ми казваш какво да правя!
-Напротив, мога!-каза момчето. Той беше на същата височина, може би малко по-висок от него, с кестенява коса и кафяви шоколадови очи.
Аз затворих очи. Дали нощта ще стане по-лоша?
Чух, че някой вика навън и ръката ми се освободи. Преди момче с кафяви очи може да направи нещо за мен. Аз скочих и започнах да тичам към входната врата. Бутнах вратата и аз се строполясах на земята. Аз се изправих и застанах на петите си. Обувките ми ми убиваха страшно много. Взех ги в ръка и започнах да тичам надолу по улицата.
