"Juliet"

Welcome dear work!

*Гледна точка на Джулиет*

- Кога ще е следващата ти отпуска? - Карън попита загрижено с лека усмивка.

- Не знам. Надявам се да е скоро. - отвърнах и, прегръщайки я силно.

Мразя сбогуванията. И ми е толкова гадно, че ще трябва да прекарам лятото, слугувайки на Хари Стайлс. Измина само една седмица от началото на работата ми и все пак ми беше гадно за Карън. Мъчно ми е, че я оставям съвсем сама, а тя е жената, която ме осинови и отгледа.
Не се чувах с нея много често, защото тя мразеше технологиите. Не ми даваше да имам собствен телефон, докато не започнах работа.. Не ми даваше и да гледам телевизия, нямах регистрация в повечето социални мрежи, както всички останали. За мое щастие, позволяваше ми да ходя на училище. Бях на пет, когато ме осинови. Първите три години бях прекарала вкъщи в домашно обучение. Не знаех защо, може би Карън се притесняваше за мен. Не си спомням почти нищо от детските ми години. Единственото, което знам от нея е, че майка ми е починала, когато съм била на в началото на петата си година. А баща ми просто се е отказал от мен с думите, че не е способен да се грижи за малко момиченце съвсем сам. Не знаех причината, но това не му даваше право да ме зареже като мръсно куче. Въпреки това се радвам, че тя ме е осиновила и ме е отгледала сам сама. Дължах ѝ всичко, дори живота, който имах в момента. Сигурно без нея, сега щях да съм на улицата, без пари, без дом, без приятели. Едно сираче, изоставено на произвола на жестоката съдба. Автобусът ми тръгваше точно след три минути, така че прегърнах Карън и се насочих към мястото си. Пътят до работното ми място беше цели два часа. Не обичах да пътувам, особено сама. През повечето време се взирах в зелените площи през леко-мръсния прозорец, докато клепачите ми не натежаха и съвсем се унесох.

Двата часа изминаха бързо, благодарение на причината,че заспах. Когато стигнах, забелязах лъскавия черен джип, изпратен от Ан и Дес, а именно родителите на Хари. Причинита поради която работех като прислужница бе, че родителите на Хари смятахата, че той не бе достатъчно "зрял" ,за да се справи с такава голяма къща. Което означаваше, че аз и още няколко човека вършехме всякаква работа там. Взех малкото си багаж и се насочих към джипа. Високият и слаб Андрю отвори вратата и ме подкани да вляза. Кимнах и се настаних на меката седалка, отпускайки главата си назад. При мисълта, че се връщах на работа, моментално се сривах. Само една седмица, а вече си искам вкъщи. Не се срещам често с Харолд, защото той почти винаги е в някой бар. Типичен живот на едно двадесет годишно момче. Затворих очи, понеже ме чакаше още поне час път до дома им и си припомних колко е трудно да угодиш на всички в тази къща. Вярно, че бяха доста влиятелни и заможни, но това далеч не бе причината да се отнасят така с персонала си.