Suffer

19. Коронация за планиране

Беше трудно да изиграя Вал, Кай и Азия, но се наложи да се престоря, за да мога да се прибера. Егото ми претърпя няколко куршума, докато звънях на баща ми да го помоля за билет до Копенхаген и три други за Стокхолм. Вярно, че вече имахме билети, но проблемът беше, че щеше да се наложи да чакам половин седмица, за да се прибера, а не можех да си го позволя.

Подлъгах ги, че ще се качим заедно на самолета и ги изпратих пред мен. По късно изпратих съобщение на Вал в което се извинявах за това, че трябва да ги зарежа по този начин и наистина се чувствах по този начин.

Едно знаех, Йан моментално щеше да усети предателството ми и за всичко щеше да обвини Кай.

Втора сесия куршуми по егото усетих, когато се наложи да помоля баща ми за лимозина, която да ме закара до двореца, защото никой не би ми повярвал, че съм принцесата в това ужасно състояние.

Летището беше толкова далеч от двореца, че на няколко пъти ми прилоша и се наложи шофьорът да ми спира, за да си почина, но иначе щом пристигнах се почувствах чудесно. Независимо фактът, че се бях чувствала като затворничка в двореца, все пак усетих позната топлина да се прокрадва в тялото ми.

Огледах се из прекрасния замък, който беше построен върху руините на предишния. Ставаше ми мъчно за дворците, които са били унищожени от моите предци, когато Дания, Норвегия, Швеция, Финландия и Исландия били превърнати в една държава. Макар и все още да имаше разделение, толкова много неща бяха променени.

-Искате ли да взема багажа Ви и да го занеса в стаята Ви?-попита ме шофьорът, който баща ми беше изпратил да ме вземе и ми посочи към куфарите, които лежаха до лимузината.

-Не, искам да ги занесете в бившата стая на майка ми и да ми пратите дизайнерите до два часа. Имам да правя няколко нови поръчки.

Той кимна и забързано и аз се усмихнах на идеята, която ми беше хрумнала на момента. Все пак не бях същото момиче и сега се налагаше да предприема нещо, за да го докажа, а най-логично ми звучеше да променя изцяло стила си на обличане.

А и скоро, тези дрехи няма да ти стават, казах си, но моментално скътах тази мисъл някъде далеч в съзнанието си. Казах си, че ще мисля, когато му дойде времето, макар и да знаех, че ако само протакам, ще стане по-зле.