Момчето от парка [ЗАВЪРШЕНА]

6 част - Да се извиня ли?

*сутринта*

Днес беше Понеделник (22 Септември), а всички спяха у нас. Добре, че поне не бяхме на училище. Днес ще разбера защо Алекс ме целуна снощи.

*през това време в ума на Алекс*
Трябва да излъжа, по някакъв начин, Катрин. Защото ако разбере, че я харесвам ще стане страшно.

*Връщаме се на Катрин*

Какво да правя трябва да го питам, но не мога. Той едва ли ще помни, но все пак ще го питам.
-Ъм... Алекс, може ли да поговорим?-попитах го, плахо.
-Разбира се-отговори ми, усмихнат.
-Ами... Помниш ли снощи какво стана?-попитах.
-Ъм... Ъмм... Не-каза, но май си спомняше. Както и да е!
-Ами... Ти ме целуна и Патрисия ни видя. Скъса с теб и каза, че те мрази-казах тихо. Болеше ме да му го кажа, защото със сигурност щеше да го боли, но все пак ще искам обяснение.-Защо ме целуна?
-Хмм... Ами... Защото бях пиян. Не мислех какво правя и просто се случи-каза той.
-Ясно-казах, малко разочаровано, но не забеляза.

*В ума на Алекс*

Отървах си кожата. Мислех, че няма да успея да измисля нещо, с което да я излъжа. Харесвам я, но рано или късно ще разбере истината, но до тогава ще си мълча, защото не знам дали ме харесва. Дали да ѝ кажа истината и да ѝ се извиня?

*обратно на разговора - от името на Катрин*

-Алекс. Слушаш ли ме?-попитах, малко раздразнено.
-Да, Да-каза, но бях сигурена, че не ме слушаше изобщо.
-Нима? Тогава какво казах?-попитах като повдигнах вежда, а той се изпоти, защото не ме е слушал.-Явно наистина не си ме слушал-въздъхнах.
-Да-каза, виновно.
-Та... Казвах, че снощи яко сме се напили всички и трябва да ги събудим-казах, а той само кимна в  знак на съгласие.
Взех един тромпет и го помолих да започне да свири музиката за ставане в армията. Усмихнахме се самодоволно и той започна да свири. Всички станаха по най-бързия, възможен начин и се стройха пред нас.
-Добре ли спахте? Сега е време да си ходите-казах аз, гонейки ги от апартамента ми.
-Да. Добре-казаха всички, заедно.
-Чао-помахах на всички хора, които се бяха качили в асансьора.
Не знаех, че асансьора може да побере толкова души!-помислих си, докато гледах удивено към асансьора, който вече се беше затворил.
У нас останахме само ние четиримата - Аз, Ребека, Алън и Алекс - трябваше да подредим и почистим час по-скоро, защото родителите ми щяха да се приберат след 1 час.
-Хора, побързайте! Ще си дойда след само 1 час *родителите ми*-бях напрегната и се притеснявах, защото ако видят къщата, сега, ще ми се стъжни живота!
-Добре! Само се успокой!-каза Алекс и ми намигна.
След 40 минути вече бяхме оправили и почистили къщата.
-Свършихме  на време-казах, успокоявайки се.
-Казах ти, че ще се справим-каза Алекс и се усмихна.
-Браво на нас!-каза Бека и седна на дивана, с Алън, уморени.
-Не сядайте... По-добре да си ходим, за да не ни заварят тук-каза Алекс, подканвайки ги да тръгнат. С 300 зора Ребека и Алън станаха от дивана. И тръгнаха. Останах сама и реших да отида в кухнята, за да закусвам. След това се качих в стаята си и си легнах в леглото, заровяйки главата си под възглавницата си. Без да се усетя съм заспала.

*при момчетата - от името на Алекс*

Разказах всичко на брат ми, а той накрая само ме гледаше без да казва нищо.
-Кажи нещо-подканих го, но той нищо не каза.
-Кажи де... Какво да правя? Трябва ли да ѝ кажа истината или да си замълча?-попитах го и накрая той проговори.
-За сега не ѝ казвай, ако не искаш да се скарате-отговори ми.
-Не искам да я лъжа, но не искам и да я загубя. Ами ако тя не изпитва същото към мен?-започнах да се паникьосвам.
-Няма да я лъжеш дълго, когато си готов ще ѝ кажеш само дано не си развалите отношенията-каза, някак тъжно, брат ми.-Решението си е лично твое... Ако искаш ѝ кажи-опита се да ме окуражи, Алън.

Следва продължение...

Това беше главата. Не се получи много дълга, но се надявам да си хареса! Съжалявам, ако има правописни грешки.