Numerals

Unum

Започвам историята си като простолюд роб. Сухо и скучно начало, знам, но каквото ще разкажа е само своето пътешествие от родината ми до един висш, свещен и уникален по себе си, доколкото бях чул от господаря си, Naeos. Не винаги съм бил роб, сравнително наскоро попаднах под чужда власт. Роден съм в Дамирика, но с обстоятелствата попаднах в Aegyptus като търговец на подправки. Да, така е, от свободен човек, живущ в друг континент, преминал морета и океани, стигайки до нова земя, накрая да се окаже под чужда римска власт? - нека започнем с историята.
А, забравих да се представя. Според Naeos и римската власт се казвам Gnaeus (Puer+Naeos), но ме наричат и Peregrinus, защото произхождам от чужда за тях земя. В момента, свършил с ежегодната беритба, стоящ с бялата черта от тебешир върху десният ми крак, чакайки тръгването ми към Рим, където ще ме продадат на търг. Е, да започваме.
Ден 1    
-SURGE, SERVOS!- провика се водачът.
Събудих се от неговият волен и дълбок глас. Не знаех защо трябваше да сме отново закупувани от друг господар, но видима беше умората на нашия господар, видимо искащ да се оттърве от всички ни, в опит да ни продаде. Станахме всички, но попаднахме на лоша новина още от ставането, не е ли уникално?
-Salve. Попадате на лоша новина. Трябва да издържите за срок от седмица- осем дни, да пристигнете в Палестина, ала пеша.- каза местният офицер.
-CUR? QUAM?- попита водачът.
-Vale.
От празния отговор на офицера, горкият водач, се разгневи и, хуквайки, развърза конете и целият товар, в който щяхме някога да стоим
-Ще трябва да вземем всичко в ръце, servas. Да потегляме.- каза той.
Часове по-късно
Из пустите египетски viae, ние, трупата от девет роби, се придвижвахме с бавно темпо спрямо другите минувачи, разполагащи със средства за ефективно спестяване на време. Жегата ме обхващаше, както и другите около мен. Чертата от тебишир в знак за чуждият ми произход се топеше с минутите от жестоката жега. Други бяха нахлупили още от сега шапките си с надпис pillei, не заради неопитомеността им, но за да им пазят сянка. В такива моменти главата ми мечтаеше за моето качество да съм неопитомен. Единственото средство, с което можех да се защитя от ярката слънчева светлина, бе табелата ми с, според думите на водача, с произхода и дарбите ми. Не знаех какво пише, бях неграмотен, както всеки роб, живущ извън градовете изпълнени с култура като Рим и прочие.
-Пристигаме скоро в подножието на един nilus, в близост сме до Александрия. Нека видим на къде ще ни подведе, докато не стигнем до града, servas. Там ще ни индикират накъде да тръгнем към Палестина. Сега да починем тук, за да сме свежи за утре.- каза предводителят ни.
Аз, облечен в препаската си, както и другите роби, изразходили възможността ни да получим заслужените си дървени обувки още преди година. Скъсаните ни наметки, покрити с пясък и червени отенъци от гроздето, едвам защитаваха от заплаха. Предводителят ни стоеше със своята туника с пурпурни ивици (angusticlavia), на вид припознаващ се като конник, ала без своите коне. Виждаха се от далечината римските пътища (viae vicinales) и някъде в далечината стоеше Александрия, чакаща ни непробудно. Легнахме близо до брега на непознатата за нас река, настанихме се, гладни и уморени, но храната нямаше да стигне за всички ни.
-Bonam noctem, servas. – каза водачът.
-Bonam noctem, dux.- oтговорихме ние, деветте роби.