Numerals

Quattruo

СПРИ ДА РОНИШ ПО  СФЕРАТА МИ! ОСТАВИ МЕ НАМИРА! Просто сп..р...и!

Всичко беше сън. Един огромен, вълнуващ сън. Какво съм аз реално? - е, нека ви въведа пак отново в една различна и загадъчна обстановка. Искате отговор?- в момента не съм нито в пустинята, нито в околностите на Александрия, никъде. Едно голямо никъде. Скитам се душевно из затворената тъмна стая, в която съм окован с веригите, накърняващи душата ми. Този сън бе спасение от реалността, но временно. Какво направих? Какво сторих? Какво общо има с нереалността?- ще ви отговоря. Роб. Нулеви права, реално предмет. Подтисничество. Това, което нравът ми не въздържа. Бягство. Единственият избор. Грешката и единобразието в един народ, изолиращ ме заради една вяра. Заради липсата ми на лоялност спрямо тези римски богове, ами към нещо по-свято за мен?

Затворен християнин в монотеистични времена. Какво по-добро?

-Damnatio ad bestia, senior?
-Твърде меко, твърде меко, драги. Всички знаем, както убиха този свят юдейски еретик, така ще завърши и това нещастно същество. Вярвал той, в какво вярва? - чуваше се от портата.

Явно знаех съдбата си. Всичко е свършено.

Гол, гол и безнадежднен. Не знам какво да правя, няма и защо да зная. Стоя в ръцете на четирима палачи, разкъсващи дрехите ми и приготвяйки този дървен кръст, те се смееха над безпомощието и страхът в очите ми. Неравенството, тъгата в душата ми, всичко причинено от неравенството в едно общество, омразата към чуждото и различното. Е, дойде моя край.

Оковават моите нозе и китки с пироните върху дървения ми кръст, играещ роля на смъртното ми "легло". Виждам подаващата се публика, смееща се на мизерията ми.

-Този еретик бе поставен на това място заради неверието си в една нелепа кауза. Нека остане вечно да гние в този свят без изход! О, Меркурий, не отпращай това същество никъде! Остави го да се мъчи! MORTEM!-каза говорителят.

Повдигаше се кръста, в съвместност с тялото ми, закопавайки го в земята. Какво да видя? Е, цял Ром, какво? Смях. Сълзи от смях. Добър темперамент и обстановка. Типично. А какво реално виждах?-е, на първите редове стояха всички мъже и глави на обществото, а отзад стояха жените и робите, имащи възможността да видят какво се случва порафи формата на Колизеума. Болката в цялото тяло се ширеше, но нямаше как да се измъкна. Това е съдбата ми, какво да направя? Родих се с вяра, умирам с такава.

Занимавах ви със сънищата си толкова дълго време, сега и със смъртта си, не е ли вече време да се сбогуваме, драги?
Само да добавя, че смъртта ми в момента е вид сиеста за тях, не е ли учудващо? Казах последните си думи, преди да съм окончателно считан за погубен от съдбата. Е, само според тях де.

-ЧАО, РИМ. ЗДРАВЕЙ, БОЖЕ! ЧАКАЙ МЕ НЯКЪДЕ ИЗВЪН ТАЗИ МИЗЕРИЯ! АМИН!

*смехове и подигравки*

Ха, идиоти.