Life at its finest

-1-

- Я пак ми разкажи гениалният ти план?

- Не съм казвал, че е гениален...

- Три пъти го спомена. – Сехун звучно изсмука остатъка от шейка си през сламката. – Казвай.

- Крис ще е на партито тази вечер...

- Не.

- И вече минаха три месеца откакто скъсахте...

- Два и половина и три дни. И пак не.

- И ако те види там с Мое Лично Съвършенство

- Не, Бекхьон.

- ...Нали ти ме попита как можеш да го накараш да те забележи отново?

- Просто казах, че не мога да повярвам, че си поства селфита като кръгъл ухилен до уши домат какъвто е, докато аз тъна в нещастие и самота.

Бекхьон въздъхна.

- Не ми въздишай.

- Не въздишам!

- Въздишаш ми.

- Добре де, въздишам. Което нямаше да правя ако последните три месеца...

- Два и половина и три дни.

- ...Не ми звъннеше през нощта, за да ми ревеш за Крис.

- Звъннах ти един път и бях пиян и те умолявах да спреш! ...И освен това защо не си признаеш истинската причина да искаш да идвам.

- ...Нямам представа за какво говориш.

- И е напълно случайно, че партито е у Чаньол?

- Пълната случайност!

- Затова ли ме домъкна точно до сладкарницата където работи той?

- ......

- И не спираш да хвърляш погледи над главата ми към касата?

- ......

- Не ме слушаш, нали?

- ......

- Гледаш към Чаньол, нали?

- ......

Сехун се извърна назад, подпирайки се на облегалката на стола. Близо до вратата пред касата, както винаги, стоеше Чаньол, а широката му усмивка идеално си пасваше със синята престилка, която носеше и на която пишеше „Обслужване с усмивка".

Зад гърба си чу поредната въздишка и Сехун завъртя очи, обръщайки се отново напред.

- Защо не говориш с него вместо да пускаш любовни вопли, които той да не може да чуе?