Лилу 2 - Създателката 🌙☀️

Глава 13 🌙☀️

Всичко всякаш бе свършило. Огледах се, вампирите и върколаците лежаха пред нас. Никой не смееше да мръдне. Времето изглежда бе спряло. Погледнах към Димитри, който гледаше злобно към всички, които ни бяха наранили, после погледнах към Нейтън. Той седеше по настрани, но на лицето му бе изписан триумф. Погледнах към глутниците и им дадох знак да излезнат.
- Благодаря ви, че се бихте така смело и не ме оставихте. Ще се чуем по-късно да ви кажа всичко. - Казах аз те кимнаха едновременно и напуснаха помещението без да казват и дума. Имаха нужда да починат.
Алексис седеше плътно зад мен. Обърнах се да я погледна и очите и светнаха.
- Спечелихме нали?! - Попита тя ентусиазирано.
- Мисля, че да. - Отвърнах аз, но не бях сигурна в думите си. Не може да бъде толкова лесно. Погледнах и към Джордан, той веднага улови погледа ми и тогава видях, че и той е объркан, той също не вярва, че всичко е приключило. Виктория се приближи към мен и Димитри.
- Вярно ли е, че трябва да се превърна във вампир или върколак?  - Гласът на Вики е пропит от болка, тъга и гняв. С Димитри се спогледахме, вината за това как тя разбра бе моя и сега не смеех да кажа какво и да е. Младия вампир обаче, също не каза нищо. - Вярно ли е? - Попита майка му с най-сериозния си тон.
- Да, вярно е. - Каза Димитри и сви юмруците си.
- Какво стана, за да се стигне до този избор?  - Попита Вики .
- Аз мога да ви обясня. - Пътника запристъпва към нас. Погледнах го лошо, но той се направи, че не ме вижда. - Живота ти беше в опасност, единственият шанс да не умреш беше да те върна с едно много сложно заклинание, но просто вещица не може да оцелее дълго след него. Ти така или иначе щеше да умреш. Просто Димитри реши, че ти сама трябва да избереш какво да правиш.  - Пътника млъкна, а на мене ми идеше да го цапардосам с всичка сила, но се сдържах, защото Виктория сега е по-важна от нашия скандал с този идиот.
- Значи за малко да умра и си ме спасил, а сега пак умирам, ако не се превърна в едно от двете. - Вики всякаш повтори на себе си.
- Да, толкова е просто, кое не схвана? - Пътника започваше да ме дразни наистина много.
- Защо не млъкнеш и не се махнеш? - Попитах го вече изнервена.
- Вълчице, с теб имаме да говорим нещо важно. - Каза той и ме погледна някак си сериозно.
- Ти си пълен идиот! - Бях на път да избухна. - Сега не е момента! 
- Какво толкова е станало бе хора? Просто едно решение. - Пътника говореше някак си нехайно и с глуповата усмивка на лицето. Тогава видях лекото трепване от Димитри. Завъртя се и застана пред Пътника. В следващия момент го удари през лицето и той се стовари на земята като чувал с картофи.
- Какво ти става бе?!- Кресна Пътника.
- Как какво ми става? Не си спрял да говориш пълни глупости!  - Викна и Димитри на свой ред.
- Сега не е моментът да се избиваме взаимно. - Казах аз и леко дръпнах Димитри, за да се обърне към нас.  Той го направи и погледна майка си в очите. Очаквах да каже нещо, но той не го направи, затова започнах аз. - Вики, направихме го, защото искахме сама да вземеш това решение. Не можехме да те осъдим на смърт. Направила си толкова много за нас, ако зависеше от нас щяхме да сме те превърнали вече, защото не можем да живеем без теб, но Димитри настоя това да е твое решение. Щом разбра, че можеш да се оправиш той не се поколеба дори за миг. - Завърших разказа си и я погледнах. Очите и се бяха насълзили. Тя се метна към нас и ни прегърна. Двамата бяхме в прегръдката и, а тя плачеше неспирно. Момента е толкова емоционален, че чак на мен ми се насълзиха очите. Виктория се дръпна от нас и погледна сина си в очите.
- Ти си наистина смел и наистина пораснал. Благодаря, че си направил всичко това за мен и аз взех своето решение - Каза тя като погледна и мен.
- Какво е? - Попитахме аз и Димитри в един глас. Вики отвори устата си да проговори, но се чу силен трясък от падаща врата. Виктория веднага мина до нас. Алексис, Джордан, Нейтън и Пътника се озоваха до нас плътно, а аз и Димитри се стегнахме готови за битка. През вратата влезе младо момиче, с кестенява коса и тъмно кафяви очи. Тя огледа набързо стаята и видя старейшините по земята. Убитите старейшини и убитите вещици. След това насочи отново погледа си към нас. По миризмата и, разбрах, че е вешица. Тя вдигна ръка и всички се озовхаме на земята. Такава болка никога не бях изпитвала. Всякаш прогаряше мозъка ми и всяка клетка в тялото ми. Вик на агония се изтръгна от устните ми. Не можех да избегна магията и. Това е най-силната вешица, която съм виждала някога. Опитах да се надигна, но си останах само с опита. Идеше ми да я разкъсам. Виковете на Вики и Алекс огласяваха стаята. Аз, Димитри и Джордан се опитвахме да не викаме, а Нейт и Пътника се мятаха като луди. Какво иска тази от нас? Всякаш като отговор на моя въпрос тя проговори.
- Коя от вас е прословутата Нощната сянка? - Гласът и бе някак децки. Опитах да я погледна, но болката бе прекалено силна.
- Това е тя. - Чух една вещица да го казва, но не успях да видя коя. Болката ми изведнъж спря, но другите все още ги болеше. Възползвах се от това и се озовах пред нея. Бях готова да я убия, но тя вдигна и другата си ръка и всякаш дробовете ми се изпълниха с вода и започнах да се давя. Това продължи няколко минути след това тя свали ръката си. Едвам си поемах дъх. Какво искаше тази от мен и от семейство ми?
- Спри да се опитваш да ме убиеш и никой няма да пострада. - Каза тя и всякаш намали болката на другите, защото те поспряха с виковете.
- Какво искаш от нас? - Изръмжах аз.
- Какво искам от тях? - Попита тя и леко се засмя.  - Не помислихте ли, че след като вие двамата сте създатели на вампирите и върколаците, има създателка и на вешиците? - Попита тя и злобата се изписа в очите и.
- Искаш отмъщение? - Попитах объркана.
- Да. - Каза тя твърдо и ме изтреля силно назад. Стоварих се шумно на земята. Нормално да иска отмъщение, много вещери и вешици убихме. Тя се приближи към мен и рана на бедрото ми се отвори, а тази на корема от кола закървя още по-силно. Изкрещях от болка, а на нейното лице се появи усмивка.
- Не си толкова опасна колкото казват. -Изсмя се тя с децкия си глас. Погледнах я, вече бях обладана от яростта. Тогава тя просто се запали. Изпищя, но бързо изгаси огъня от себе си. - Ясно. Дарабата огън . - Тя ми отвори още една рана, но този път на рамото.
- Ще те убия! - Изкрещях аз.
- Както уби хората ми ли? - Попита тя с отвращение.
- Казах им да стоят на страна. - Гласът ми бе пропит от болка. - Старейшините ги накараха да се бият. - Създателката на вешиците ме погледна объркано.
- Какво? - Попита тя и намали болката ми.
- Те ги накараха да се бият. Както ти зашитаваш твойте хора. Така и ние защитаваме свойте. -Казах аз на един дъх.
-Лъже! - Кресна Андрю.
- Ще и вярваш ли Далия? - Попита Джеймс. Момичето отново погледна към мен.
- Лъжеш ли? - Попита ме тя уверено.
- Нямам причина да те лъжа. - Казах аз уверено. Стаята се изпълни с хора и посредата на всички стоеше жена с корона на главата. Какво се случваше тук? Какви бяха тези хора. Не можеше ли поне веднъж никой да не се меси? Как може всеки път да сме между чука и наковалнията?