Ето ме днес,решителна и същевременно кълбо от нерви и торнадо от притеснение. Шофирах по магистралата, с малко над позволената скорост,тъй като шофьорската ми книжка бе на 3 дни,но нямах търпение да го посетя. Бях му обещала да го посетя след като мога да шофирам сама,а и исках...много. След 20 минути ако се съди по GPS-а трябваше да съм там,на определеното от него кафене. Бях ли готова за това? Не. Исках ли да го видя? Да. От една година поддържаме връзка и общуваме. С него ставах всяка сутрин и заспивах всяка вечер. Споделях му както щастливите си мигове,така и тежките си моменти. Успокояваше ме когато бях бясна, и развеселяваше когато бях тъжна. Беше съвършен за мен...не исках друг,той ме правеше щастлива. Няма да отрека,че сме имали и конфликтни моменти,но те бяха нищо в сравнение в глупавата ми усмивка през повечето време,която можеше да бъде причинена от една негова дума.
Добре ли изглеждах в момента? Ами прекалих ли с грима,който не бях сложила,защото той ме харесваше така...естествена,сладка и невинна. Мислих ,и мислих, и мислих какво да правя,но той винаги ми вдъхваше кураж и ме караше да не се боя от новото и промените, да рискувам и да се забавлявам. Срещала съм и други момчета преди него...някои умни,други красиви,а трети забавни. Той просто беше всичко това в едно. При палавите ни чатове все успяваше да свие стомаха ми на топка,да прехапвам устни, и да се държа глуповато и неразумно. Бях и любопитна,задавах въпроси,макар че на повечето знаех отговора. Често се дърпах,когато се опитваше да задълбочи тези чатове,за това или сменях темата или му пожелавах лека нощ. Но най ме болеше когато не ми пишеше за по-дълго от 3 дни...липсваше ми. Бяхме говорили за деца,оказа се,че и двамата искаме едно и също...близнаци,момче и момиче. Разказваше ми как щял да пази малкото си момиченце,да я брани и защитава от лошите момчета. И тогава го запитах " Кой мен ще пази от теб?",той отговори простичко,че никога не би ми навредил и би ме пазил в прегръдките си. Аз ще си остана неговото малко момиченце. Обичах ли го? Този въпрос остана без отговор. Той обичаше ли ме? Не беше ми го казвал,но именно за това сега пътувам 80 мили само и само ,за да се уверя в това. Не се боях от нищо ,защото той беше моята закрила. Датата е 11 септември 2018,същия дъждовен ден, а уговорката беше в 17 часа в едно градско кафене. Бях на 5 минути от посоченото място,а главата ми щеше да избухне от мисли и притеснение,макар че той знаеше за огромния ми срам. Паркирах. Видях го от колата. Затаих дъх. Беше великолепен. Излязох от колата тичайки да се скрия от дъжда. Видях го през леко запотеното стъкло на уютното заведение. Влязох през вратата. Тръгнах към масата му с бавна и стеснителна крачка. Когато той ме зърна се изправи , прегърна ме силно отлепвайки ме на земята,тъй като аз бях ниско и дребно момиче,а той висок като исполин. Пусна ме от земята само,за да ме огледа с възхищение и накрая каза:
-Ах, Али , на живо си в пъти по-ослепителна! А както винаги съм ти казвал... аз съм мъж и обичам с очите...
