Брулени хълмове

Двадесета глава

„За да предотврати изпълнението на тая заплаха, господин Линтон ми заръча да отведа момчето с понито на Катрин още в ранно утро. Той рече:

— Понеже сега вече няма да имаме никакво влияние върху неговата участ, била тя добра или зла, не трябва изобщо да споменавате пред дъщеря ми къде е отишъл той. Тя не може да поддържа връзки с него занапред и за нея ще бъде по-добре да не знае къде се намира той, за да не се безпокои и да не иска да отиде в «Брулени хълмове». Чисто и просто й кажете, че баща му внезапно го е извикал при себе си и е трябвало да ни напусне.

Линтон прояви голямо нежелание да стане от леглото в пет часа и остана много учуден, когато му казах, че трябва да се приготви отново за път. Смекчих донякъде работите, като изтъкнах пред него, че той ще остане известно време при баща си, господин Хийтклиф, чието желание да го види било тъй силно, че той не искал да отложи приятната среща, докато Линтон се съвземе от недавнашното пътуване.

— Баща ми! — възкликна момчето смаяно. — Мама никога не ми е казвала, че имам баща. Къде живее той? По ми се ще да остана при вуйчо.

— Той не живее далече от «Тръшкрос Грейндж» — отвърнах аз, — точно отвъд ония хълмове, не толкова далече, че да не можете да се разходите насам, когато станете по-як. Пък и вие трябва да се радвате, че ще се приберете в къщи и ще го видите. Трябва да се опитате да го обичате, както обичахте и майка си, а тогава и той ще ви обича.

— Но защо не съм слушал за него досега? — попита Линтон. — Защо мама и той не са живели заедно, както всички хора?

— Той имаше работа, която го задържаше в тоя северен край — отговорих му, — а здравето на майка ви изискваше тя да живее на юг.

— А защо мама не ми говореше за него? — упорствуваше момчето. — Тя говореше често за вуйчо и аз отдавна го обикнах. Как ще обичам татко, когато не го познавам!

— Ех, всички деца обичат родителите си — рекох аз. — Майка ви може би е мислила, че ще поискате да отидете при него, ако го споменава често в приказките си. Хайде да побързаме. Да яздиш рано в такова хубаво утро, е далеч за предпочитане пред още един час сън.

— А ще дойде ли с нас и тя — запита Линтон, — онова момиченце, което видях вчера?

— Не сега — отвърнах аз.