Брулени хълмове

Тридесет и четвърта глава

"В продължение на няколко дена след тази вечер господин Хийтклиф се хранеше отделно, но не искаше открито да отстрани Хертън и Кати. Противно му бе, задето се бе отдал така пълно на чувствата си, и затова предпочиташе сам той да страни от нас. Стигаше му, за да се поддържа, да хапне веднъж в двадесет и четири часа.

Една нощ, когато всички в къщи бяха легнали, чух го, че слезе и излезе през главния вход. Не го чух да се връща и на заранта видях, че още го няма. Беше през април. Времето бе топло и приятно, тревата свежа, както само благодатният дъжд и слънцето могат да я направят, и двете малки ябълки до южната стена бяха целите в цвят. След закуска Катрин настоя да изнеса стол и да седна с работата си под боровете край къщата. С чара си тя подлъга Хертън, който се бе напълно възстановил след злополуката, да разкопае почвата и да й направи една малка градинка. След оплакванията на Джоузеф градинката бе преместена тук. Аз се радвах блажено на пролетния лъх, на красивата нежна синева на небето. Младата господарка бе изтичала до портата да вземе коренчета иглика за бордюра. Тя се върна внезапно с много малко стръкчета в ръка и ни каза, че господин Хийтклиф се завърнал. „Даже ми се обади" — добави тя с учудено лице.

— Какво каза той? — попита Хертън.

— Каза ми да се махам колкото може по-бързо — отговори тя, — но изглеждаше толкова променен, че се спрях и го загледах.

— Как ти се видя? — запита той.

— Ами, почти весел и засмян. Не, какво ти почти — направо весел, силно възбуден, сияещ!

— Изглежда, че нощните разходки му действуват добре — забелязах аз с привидно равнодушие. В същност бях не по-малко учудена от самата нея и горях от желание да видя дали е право това, което ни бе казала, защото беше рядко събитие да видим господаря засмян. Господин Хийтклиф бе застанал пред разтворената врата. Беше бледен и трепереше, но наистина очите му искряха особено радостно, а това съвсем променяше изражението му.

— Ще закусите ли? — попитах аз. — Трябва да сте огладнели след нощната разходка. — Исках да разбера къде е бил, но ми бе неудобно да попитам направо.

— Не, не съм гладен — ми отговори той, като отвърна глава. Говореше с известно пренебрежение, сякаш бе познал, че се опитвам да отгатна причината за доброто му разположение.