Все още имам проблеми да връщам спомените си към инцидента. Някъде в съзнанието си леко виждам ярката светлина от чужди фарове, преди другата кола да се забие в нашата, обръщайки ни. Поемам дълбоко въздух и се опитвам да изолирам звука на медицинските машини до мен.
Почти усещам волата. Спомням си все повече и повече. Пътуваме към вкъщи, а моите пръсти барабанят. До мен Боби издава дразнещ звук, докато продължа да играе на телефона си. В скута му стои кутията с вечеря за довечера, изпълвайки цялата кола с миризма на печено пиле. В съзнанието ми се появява образа на нас двамата, седнали сами на вечеря. Пълно спокойствие.
-Трябва да купим и нещо за пиене- сподавя малката ми сестра Мира от задната седалка. Излегнала се е като кралица и прелиства старо списание, нищо че го е чела поне 10 пъти.
За момент започвам да се дразня, че и тя е там. Не защото не я обичам, напротив- бих направила абсолютно всичко за нея, а просто защото наруши представата ми за вечеря с Боби.-Не купи ли снощи?
-Не. Прибрах се веднага след тренировката.
-Е, нали те помолих. Едно нещо не можеш да свършиш като хората.Мира изпъшква отзад, след което чувам как се изправя и прошепва до ухото ми:
-Тогава ще направя лимонада.-Седни и си сложи колана.
Не казва нищо друго. В огледалото за задно виждане наблюдавам как сяда мирно на мястото си, след което закопчава колана и скръства ръце като малко дете. Разрошва късата си кафява коса, след което започва да тактува с крак в ритъма на песента, която върви по радиото.
-Спри.
-Защо?
-Пречиш.-Боби не се е оплакал.
Погледите ни се срещат на огледалото, при което аз пускам волана с една ръка и изръчквам момчето до мен.
-Боби, кажи че ти е досадно.
-Какво?- повдига глава той от телефон. Русата му коса, прилежно сресана, му предаваше вид на отговорен човек, но реално беше по-разсеян дори от Мира.
-Сестра ми те дразни, нали?
-Да...- промърморва неясно.- Щом ще си щастлива.
-Това не е честно- скоква Мира.-Животът не е честен- усмихвам се победоносно. Продължаваме по пътя, като уличните лампи вече започват да светят. Още две, три пресечки, едно кръстовище и ще сме си в апартамента. Утре нямам лекции, Боби също не е зает, Мира от рано ще бъде на тренировка, така че ще имаме време само двамата. Сещам се за разговора които водихме преди около месец, затова отново поглеждам сестра си през огледалото.
-Ще ходиш ли при мама и татко за празниците?
-Не- казва, гледайки през прозореца- Имам да тренирам. Наближава републиканското. Ако се справя добре там влизам в юношеския отбор за европейското.Не показвам разочарованието си, но продължавам да шофирам. В един момент решавам да продължа.
-Липсваш им- казвам по-уверено.
-Аз липсвам на тях, или на теб ти липсва времето, в което не живях в общежитието ви.
-Не става въпрос за това...
-Точно за това си става въпрос- изръмжава Мира.
-Мира много те обичам, просто...В този момент не успявам да довърша. Не съзнавам какво става, докато не усещам как нещо изкарва въздуха от тялото ми. До мен изпращява звук от желязо. Ушите ми заглъхват, а несъзнателно прехапвам езика си.
Когато отново отварям очи, всичко е наобратно. Тежка мъжка ръка ме бута по рамото, но не мога да видя кой е, защото всичко е замъглено. Чувам единствено дразнещ свистящ звук, с много лек примес на гласове.
-Чуваш ли ме?- казва някой в далечината- Сега ще те изкараме.Усещам как някой издърпва тялото ми. Изведнъж светът отново се обръща в правилната посока, докато лежа на земята. Късо постриган мъж държи фенерче над главата ми.
-Не мърдай.С периферното си зрение виждам Фиата си, но изглежда като детска играчка- обърнат е наопаки и е смачкан. За момент съзнанието ми е празно, докато се опитвам да си спомня кой беше с мен в колата.
-Карайте я към Пирогов- казва непознатия мъж на някой друг зад мен.
-Боби- промърморвам- Мира...Усещам как ме слагат върху носилка. Опитвам се да се обърна и да потърся с поглед приятеля ми или сестра ми, но очите ми започват да натежават.
-Сестра ми- отново промърморвам, при което двама лекари, надвесили се над мен се споглеждат объркано.-Добре е- казва единият с такава лекота.
Такава лекота обаче винаги е лъжа.
![](https://img.wattpad.com/cover/145117177-288-k708544.jpg)
YOU ARE READING
Бездихание
Science FictionМира знаеше, че е осъдена на доживотен затвор... в собственото си тяло. След тежък автомобилен инцидент девойчето е оставен парализирано от кръста надолу, а кариерата ѝ на лекоатлет се е изпарила. Няколко месеца по-късно, след мистериозното ѝ изчезв...