Бездихание

Глава 1- Надя

Все още имам проблеми да връщам спомените си към инцидента. Някъде в съзнанието си леко виждам ярката светлина от чужди фарове, преди другата кола да се забие в нашата, обръщайки ни. Поемам дълбоко въздух и се опитвам да изолирам звука на медицинските машини до мен.

Почти усещам волата. Спомням си все повече и повече. Пътуваме към вкъщи, а моите пръсти барабанят. До мен Боби издава дразнещ звук, докато продължа да играе на телефона си. В скута му стои кутията с вечеря за довечера, изпълвайки цялата кола с миризма на печено пиле. В съзнанието ми се появява образа на нас двамата, седнали сами на вечеря. Пълно спокойствие.

-Трябва да купим и нещо за пиене- сподавя малката ми сестра Мира от задната седалка. Излегнала се е като кралица и прелиства старо списание, нищо че го е чела поне 10 пъти.
За момент започвам да се дразня, че и тя е там. Не защото не я обичам, напротив- бих направила абсолютно всичко за нея, а просто защото наруши представата ми за вечеря с Боби.

-Не купи ли снощи?
-Не. Прибрах се веднага след тренировката.
-Е, нали те помолих. Едно нещо не можеш да свършиш като хората.

Мира изпъшква отзад, след което чувам как се изправя и прошепва до ухото ми:
-Тогава ще направя лимонада.

-Седни и си сложи колана.

Не казва нищо друго. В огледалото за задно виждане наблюдавам как сяда мирно на мястото си, след което закопчава колана и скръства ръце като малко дете. Разрошва късата си кафява коса, след което започва да тактува с крак в ритъма на песента, която върви по радиото.
-Спри.
-Защо?
-Пречиш.

-Боби не се е оплакал.
Погледите ни се срещат на огледалото, при което аз пускам волана с една ръка и изръчквам момчето до мен.
-Боби, кажи че ти е досадно.
-Какво?- повдига глава той от телефон. Русата му коса, прилежно сресана, му предаваше вид на отговорен човек, но реално беше по-разсеян дори от Мира.
-Сестра ми те дразни, нали?
-Да...- промърморва неясно.- Щом ще си щастлива.
-Това не е честно- скоква Мира.

-Животът не е честен- усмихвам се победоносно. Продължаваме по пътя, като уличните лампи вече започват да светят. Още две, три пресечки, едно кръстовище и ще сме си в апартамента. Утре нямам лекции, Боби също не е зает, Мира от рано ще бъде на тренировка, така че ще имаме време само двамата. Сещам се за разговора които водихме преди около месец, затова отново поглеждам сестра си през огледалото.
-Ще ходиш ли при мама и татко за празниците?
-Не- казва, гледайки през прозореца- Имам да тренирам. Наближава републиканското. Ако се справя добре там влизам в юношеския отбор за европейското.

Не показвам разочарованието си, но продължавам да шофирам. В един момент решавам да продължа.
-Липсваш им- казвам по-уверено.
-Аз липсвам на тях, или на теб ти липсва времето, в което не живях в общежитието ви.
-Не става въпрос за това...
-Точно за това си става въпрос- изръмжава Мира.
-Мира много те обичам, просто...

В този момент не успявам да довърша. Не съзнавам какво става, докато не усещам как нещо изкарва въздуха от тялото ми. До мен изпращява звук от желязо. Ушите ми заглъхват, а несъзнателно прехапвам езика си.

Когато отново отварям очи, всичко е наобратно. Тежка мъжка ръка ме бута по рамото, но не мога да видя кой е, защото всичко е замъглено. Чувам единствено дразнещ свистящ звук, с много лек примес на гласове.
-Чуваш ли ме?- казва някой в далечината- Сега ще те изкараме.

Усещам как някой издърпва тялото ми. Изведнъж светът отново се обръща в правилната посока, докато лежа на земята. Късо постриган мъж държи фенерче над главата ми.
-Не мърдай.

С периферното си зрение виждам Фиата си, но изглежда като детска играчка- обърнат е наопаки и е смачкан. За момент съзнанието ми е празно, докато се опитвам да си спомня кой беше с мен в колата.
-Карайте я към Пирогов- казва непознатия мъж на някой друг зад мен.
-Боби- промърморвам- Мира...

Усещам как ме слагат върху носилка. Опитвам се да се обърна и да потърся с поглед приятеля ми или сестра ми, но очите ми започват да натежават.
-Сестра ми- отново промърморвам, при което двама лекари, надвесили се над мен се споглеждат объркано.

-Добре е- казва единият с такава лекота.

Такава лекота обаче винаги е лъжа.