Бездихание

Глава 2- Боби

Не помня много от случилото се. Казват че е от шока.

Другата кола ни удря от задната страна, забивайки се от страната на Мира. Не знам какво се случва, докато не чувам линейка в далечината, придружена от женски писък. Отнема ми време да осъзная, че сме обърнати наобратно и единственото нещо което ме държи за седалката е здраво впития в кожата ми колан. Обръщам се към Надя. По челото ѝ тече леко кръв, но самата тя е в безсъзнание.
Опитвам се да я бутна, но не мога да мръдна ръката си, без да изпитам пареща болка. Затварям наистина здраво очи, а когато отново ги отварям един пожарникар отваря вратата на колата.

Заедно с още един ми помогат да се измъкна навън, след което ме слагат седнал на земята. Мислите ми се блъскат в главата, опитвам се да ги попитам за Надя или за Мира, но не мога дори да отворя уста. Около колата има събрана тълпа от хора, които си шушнат нещо и наблюдават, все едно са на кино.

Млада жена, парамедик, слага шина на ръката ми и ми съобщава, че навярно е счупена. Но не я слушам.
-Момичетата вътре- прошепвам накрая.- Искам да ги видя.
-Още ги вадят- казва монотонно жената.

След минута виждам как изваждат Надя от мястото ѝ. Въпреки че ми повтарят как трябва да вляза в линейката и веднага да ме закарат в болницата, се приближавам до Надя. Тя е будна, но погледа ѝ е неясен.
-Бъди добре- шепна си, докато се приближавам към нея. Точно преди да я стигна обаче, няколко парамедика я повдигат на носилки и я качват на линейката. Чувам я да прошепва името "Мира", при което сърцето ми направо спира. Объркано се обръщам назад, загърбвайки вече виещата сирена на линейката и пак тръгвам към колата. Един малко по-едър мъж ме спира и побутва назад.
-Господине, трябва да отидете в болницата.
-Не!- настоятелно казвам.- Сестрата на приятелката ми още е вътре. Моля ви.
-Правим всички по силите си да я извадим.

Той не лъже. Група пожарникари режат вратите, предните и задните и ту се шмугват, ту пак излизат за друг инструмент. Изведнъж обаче ги чувам как си подвикват нещо и в следващият момент двамата от тях излизат, балансирайки леко Мира. Когато я виждам едва не повръщам. Метален прът я е пронизал точно в корема и излиза през гърба ѝ. Цялата е в кръв. Изглежда толкова бледа, че правя крачка назад от ужас.
-Тя...- не успявам да довърша.
-Още диша- провиква се парамедика.- Качваме я!

Слагат я легнала на една страна но не бутат прътта. Не знам кой е по-шокиран- аз или парамедиците?

По-късно през деня ми слагат гипс и казват, че съм се отървал леко. Надя е преминала операция поради вътрешен кръвоизлив, но очакват да се събуди до няколко часа. Когато питам за Мира обаче, доктора се намръщва и казва че правят всичко по силите си. Баща ми идва не след дълго и за мое най-голямо щастие се съгласява да се обади на родителите на момичетата. Въпреки че се намирам на няколко метра от мен успявам да чуя виковете не майката на Надя.

И след това нищо. Сигурно около час два единствено нещо което се случва е да ни заобикалят лекари и медицински сестри. Стоя като вкаменен на пейката и чакам някакък отговор. Не знам за кой съм по-притеснен- дали за Надя, или пък за Мира? Мислите ми се блъскат в главата докато баща ми не ме побутва по рамото и не ме изкарва от това състояние.
-Изкарали са Надя от операционната- казва той.
-Как е?
-Лекарите казаха, че ще се оправи. Просто лек вътрешен кръвоизлив е било.

Кимам с глава.
-А Мира?
Баща ми присвива очи и се намръщва леко.
-Никаква идея. Никой не казва нищо.
-Според мен тя няма да оцелее- казвам изведнъж и се спирам, очудено от думите си.
-Не говори така Боби. Не предизвиквай съдбата.
-Ами какво ще кажа на Надя?
-Ще го измислим. Хайде да вървим.

Надя е в безсъзнание, когато влизаме в нейната стая на 3 етаж. Към вените ѝ има свързана банка с кръв. Едната ѝ ръка в превързана, а раните по лице ѝ са закрити с лепенки. Кръвта, която преди се стичаше по слепочието ѝ, е изчистена.
-Казаха, че ще се събуди най-рано след няколко часа.

През нощта не спя. Стоя седнал до Надя и със здравата си ръка я гали по главата. Родителите им пристигат през нощта. Баща им говори с моят, а майка им се залепя за ръката на Надя. В продължение на часове няма новина за Мира, и колкото и да не ми с иска вече очаквам лекарят да дойде и да каже:
-Моите съболезнанования.

Но като по истинско чудо, нищо такова не се случва. Мира излиза от операцията, близо 8-9 часа след началото. Настаняват я в интензивното и казват че животът ѝ все още е в опасност.

Родителите ѝ отиват при нея, а Надя настоява също да посети сестра си, но лекарите не ѝ разрешават да става. Налага се да ѝ бият преспивателно за да я успокоят, защото се мята прекалено много и може да отвори раната си.

В коридорът се е събрал отборът по лека атлетика на Мира. Разпознавам едно момче, с което тя често разговаря. Напът съм да отида до него, когато бащата на Надя ме изпреварва и казва нещо на съотборниците, при което те се намръщват и с тръгват.
-Господин Желязков- отивам до него.
Той се обръща и изглежда все едно се е състарял с няколко години само за няколко часа.
-Мира е будна- казва той, но не толкова щастливо- Но не си чувства краката.