ᴛʜᴇ ʟɪᴛᴛʟᴇ ᴘʀɪɴᴄᴇ | ᴘᴊᴍ |

~ 4 ~

04.09.09г.

Нали знаете онзи момент, когато момче ви целуне и после се прави, че нищо не е станало?
Е точно това се случваше през последната година.

Но отношенията ни си оставаха същите.
Макар че, напоследък се виждахме много рядко и по по-малко време.

Да, той ходеше на училище, докато аз...ами аз бях на домашно обучение.
Справях се отлично, но...беше самотно.

Целият ми живот беше самотен.

~~~

- Къде отиваме, Джимини?

- Следвай ме!

- Осъзнаваш, че вървим по покрива на къщата ти, нали? Може да паднем!

- Бъди спокойна! Днес по новините казаха, че ще има метеоритен дъжд и ако имаме късмет може да видим част от него.

- Наистина ли? - попитах, държейки ръката му за опора.

- Да. Може да седнем тук.

- В края на покрива? Ами ако...

- Няма да паднем, стоял съм и преди тук. Вярвай ми!

- Съмнявам се да видим нещо.

- Защо?

- Знам ли... никога не съм виждала.

- Никога не е късно да видиш!

Постояхме в мълчание, докато люлеехме краката си през парапета.

- Няма да ги видим...

- Неее, виж!

Погледнах в посоката, на където той сочеше и да...там имаше една самотна звезда, която падаше надолу.

- Пожелай си нещо! - извика той и затвори очи.

"Искам да си сп..."

Поклатих глава отрицателно.

"Искам никога да не се разделяме с Джимин"

- Прекрасна е. - споделих аз и се облегнах на рамото му, гледайки как звездата пада бавно надолу.

- Какво си пожела? Аз...

Сложих ръка пред устата ми и поклатих глава.

- Не го казвай, няма да се сбъдне.

Широка усмивка се появи на лицето му.

- Радвам се, че точно ти си най-добрата ми приятелка!

- Въпреки, че те забравям?