Музиката бучеше силно, а ритмите й се сливаха по болезнен начин, причинявайки ми главоболие. Мирисът бе натоварващ и задушаващ, сякаш кислорода отдавна беше изчезнал или по-скоро е бил погълнат от цигарения дим и нотката трева. Това място не беше за мен.
Саймън каза, че е най-добрия клуб в Портланд, но за мен лично бе най-мизерния или всъщност аз просто не разбирам от забава. Той и Лейн отдавна се бяха потопили в обстановката и в собствените си страсти, както и тези на силната водка, а аз стоях на бара чакайки Оскар да се върне от тоалетната. Не пиех нищо, както и Грийн ми беше казал строго. Исках да си ходим възможно най-бързо, но явно плановете на останалите двама не включваха нищо подобно.
-Сигурна ли си, че не искаш нещо за пиене?- попита с ехидна усмивка барманът. Беше може би 20 годишен, но ясно се виждаше как кожата му е изгубила блясъка си, а зъбите са пожълтели от алкохол и цигари. Изглеждаше сякаш бе изгубил жизнеността си, заради това място.
Жалко е да виждаш как толкова млад човек губи своя цвят под влиянието на младешките стандарти за живот.
-Не, благодаря. Не пия - отказах някакаси.
Честно казано нямах представа как Саймън ни вкара в този клуб след като нито един от нас няма 18 години.
-Така доста бързо ще се отегчиш от това място, ако питаш мен- усмихна се по онзи отвращаващ начин за пореден път.
-Не се безпокой приятел, ще й намерим забавление - провикна се с усмивка Оскар зад мен, слагайки длани на врата ми.
-Така ли Оскар? -прошепнах в ухото му с усмивка.- Ще ми намериш ли забавление?- засмях се силно.
-За трезвен човек се държиш доста неадекватно. Сигурна ли си, че не си пила нещо?- погледа ме съмнително.
Тъкмо щях да отговоря, когато видях малки капки кръв из целия плот на бара. За секунди се съединяваха и увеличаваха, превръщайки няколкото капки кръв в река от червена боя.
Веднага станах от стола уплашено, а крясъците ми отекнаха из цялото пространство.
Усещах как тялото ми се тресеше, а познат глас викаше името ми. Исках да отговоря, но сякаш с всяко движение нивото на кръвта се покачваше. Пода вече отдавна беше залят, а маратонките ми се пълнеха и пълнеха. В очите ми се появяваха сълзи, но в същия момент те веднага сменяха цвета си на кърваво червен. Ужасът бе изпълнил ума ми, а кислорода с бърза скорост напускаше.
-Не! Не! Физически е невъзможно - прошепнах на себе си.- Това не е истина, Ния. Затвори очите си, а когато ги отвориш
Изведнъж кръвта изчезна, а обувките ми станаха сухи. Единственото на плотът бяха празните бутилки джин, а единственото запазено бяха сълзите в очите ми.
-Хей, хей Ния добре си! Огледай се, добре си. Погледни ме, моля те - говореше бързо Оскар срещу лицето ми.
-К-какво се случи? Всичко тук тук имаше кръв! Оскар не съм луда - проплаках, забила чело в рамото му.
-Хайде, да се махаме оттук- прегърна ме през рамо и ме изведе навън.
Поех рязко въздух веднаха след като излязохме от клуба. Всичко около мен се въртеше на различни посоки, карайки ме да повърна върху старите си бели кецове.
Оскар държеше косата ми назад и разтриваше леко гърба ми. Дори и в тази ситуация пак усещах онази топлина и защита.
—Какво се случи?- изговорих провлачено, триейки спиралата под очите си.
—Ния, гласовете от институцията... те действат така, но при теб сякаш са много по-благосклонни. Нямам представа защо, но те оставят твърде бързо. Имало е случаи, в които деца са умирали, оглушават, защото не могат да издържат силата на техните гласове. Но ти? За втори път ти се случва и ти ги гониш, сякаш сте стари приятели. Въпросът ми е - как?
—Аз-з не знам. Просто си казах, че това не е възможно. С кръвта явно се опитаха да ме панират, но някакъв познат глас ми помогна да се опомня. Беше женски, приглушен глас, толкова близко до мен, но и толкова далеч- обясних му сядайки на студените мръсни павета.- Опитах се да ги изгоня от ума си и след това те бяха изчезнали.
Оскар ме гледаше и изглеждаше безмълвен. Може би търсеше някакви думи, с които да си обясни ситуацията, но речника му изведнъж обедня.
—Какъв е дефекта в мен, Оскар? Където и да отида никъде не мога да се впиша. Дори сред най-проблемните деца в най-големия Ад, аз съм различна.
—Ти не си дефектна, любов- възкликна, сядайки до мен. - А напротив, невероятна и неповторима!- целуна леко челото ми. Сгуших се в него, опирайки лицето си в рамото му. - Моля те, спри да се подценяваш и виж това, което аз виждам в теб.
—А какво виждаш в мен?
—Виждам - засмя се той.- красота.- целуна едната ми буза. - ум и търпение -целуна другата.- любов и грижовност- целуна носът ми. -виждам всичко, от което се нуждая.
Нямаше как да отвърна на това, каквото и думи да използвах щяха да бледнеят до неговите. Той е самият речник в плът, ако питате мен.
—Няма нужда да търсиш думи, просто ме целуни.- помоли ме окаяно преди да съедини устните ни.
——————————————————
Бележка:
Изведнъж музата ме върхлетя, та заповядайте <3
YOU ARE READING
Три етажа под Ада
Teen Fiction"Страха се появява, когато не виждаш надежда за спасение." Шестнайсет годишната Ния Томсън е изпратена в институция от сиропиталище, в което е прекарала целият си живот. Това ново за нея място влияе на психиката на всеки един от учениците по разли...
