Нов живот

.4. Вечерята

Когато се наобядваха, Антъни плати сметката и двамата излязоха от заведението за хранене. Решиха да се разходят из близкия парк, който беше само на около пет минути. Минаха покрай малко езеро, в което свободно плаваха снежно бели лебеди. Изглеждаха изключително величествени и красиви. Най-напред ги водеше майка им, а след нея плуваха пет малки патенца, бутаха се едно в друго и се поклащаха във водата. След броени секунди обаче, бяха обезпокоени от силния рингтон от телефона на Керълайн.

-Къде сте, Кер? - усещаше се безпокойството в гласа и. Колкото и да се опитваше да го скрие всеки път когато и се обаждаше, беше безуспешно. Въпреки факта, че Керълайн бе пълнолетна, за нея тя си оставаше малкото и момиченце и винаги се притесняваше за нея, когато не се прибере в часа, който е казала.

-В парка сме, мамо. Извинявай, забравих да ти се обадя. Решихме да се възползваме от хубавото време и да се разходим.

-Добре, миличка, няма проблем. Стига ми да знам, че сте добре.

-До скоро, мамо. - Керълайн затвори телефона и двамата с Антъни хвърлиха храна на лебедите, която се продаваше в малка будка, точно до езерото. После продължиха по пътя си. Малко по-напред имаше мини градина, наречена "Розовата градина". В нея бяха засадени само рози. Най-различни цветове. Започвайки от бели рози и стигайки до черни. Решиха да си направят селфи на фона на жълтите рози, тъй като това бяха любимите на Керълайн. Тя побърза да използва няколко филтъра, за да подобри светлината.

-Може да си изкараме тази снимка от фотото, за да си я сложа в портмонето, какво ще кажеш? - развълнувано попита тя.

-Вече имаш няколко наши снимки в портмонето си. Скоро ще заприлича на албум, а не на приспособление за банкноти и монети. - каза Антъни като се засмя толкова силно, че един от минувачите подскочи. Двамата с Керълайн се спогледаха и избухнаха в неудържим смях, сякаш нещо свръх забавно се беше случило. Именно заради това, двамата се разбираха изключително добре. Имаха еднакво виждане на живота. Вдъхновяваха се взаимно. Правеха се щастливи, дори когато не всичко беше наред. Смееха се на малките неща. Бяха истински.

     Продължиха разходката си и се радваха на хубавото време. Но за тяхно огромно съжаление, след около час се заоблачи и от синьо, небето се превърна в сиво. Двамата решиха, че е време да се прибират. Часът беше 05:00 след обяд и скоро така или иначе щеше да бъде време за вечеря. Керълайн не живееше много далеч от парка. Може би на около двадесет минути пеша. Обичаше да се разхожда и дори беше забранила на Антъни да идва с колата. Докато вървяха, двамата се държаха за ръце, говореха си, правеха планове. Човек изпитваше истинско удоволствие да ги гледа отстрани.