ASHAMED

2

II

БОДЛИТЕ НА ЧЕРНОТО МИНАЛО

- Признавам ти го. Този път вече почти ме докара до инфаркт! – Пръстите ми играят с малкия конец, промушил се изпод платта на скъсаните ми дънки, докато на фона на нестихващите ми тревожни мисли кънти гласът на майка ми. – Взела си пистолета от сейфа ми, с него си заплашила човек и си откраднала колата му, за да отидеш на онази проклета скала, на която изрично ти забраних да ходиш! Дори не мога да повярвам, че си се ровила в личните ми вещи! Как по-точно отвори сейфа ми?

Не отвръщам с нищо, като ѝ спестявам частта, в която веднъж скришом я заварих да въвежда кода на прословутия си малък сейф, скрит добре в гардероба ѝ. Майка ми e опасна жена. След втория развод с онзи мошеник Ралф Дейл стана още по-непоносима версия на себе си. Постоянните ѝ натяквания за това как трябва да вкарам живота си в правия път и да имам ясен план, както и непоносимата ѝ мания за контрол са нещата, които ме карат да тая някакъв особена омраза към нея. Двете рядко разговаряме за такива неща, но аз не съм чак толкова невежа, за да не разбера, че е такава в стремежа си да ме предпази от така объркания и жесток свят чрез вечните си „мъдри напътствия", с които обаче по-скоро ме възпрепятства, отколкото да ми помага.

Чувам я как въздиша тежко, а с периферното си зрение улавям спускащите ѝ се дълги тъмночервени кичури. Нокътят на палеца и този на безименния ѝ пръст се търкат един в друг. Винаги прави това, когато е напрегната или ядосана.

- Теб питам, Мадлен! – настоява. – Какво, за бога, си мислеше...

- Емили! – вика я един от полицаите, които ме арестуваха едва преди няколко часа. Мъжът ме поглежда осъдително, но въпреки това продължавам да се преструвам, че случилото се тази вечер не ме трогва по никакъв начин.

Вдигам глава и отново се оказвам мишена на жарките тъмнокафяви очи на майка ми. В погледа ѝ плува голяма доза разочарование и ярост. Грабва дамската си чанта и бързо се запътва към полицая, докато аз търпеливо оставам в коридора на районното.

Изчаквам точно единадесет минути, в които разтривам все още зачервените си китки, когато се връща видимо облекчена и с една идея по-бледо розово червило, което отлично е паснало на устните на същия полицай. С палец обрисва долната си устна и ми кима. Нищо ново. Поредната жертва на „непогрешимата" Емалайн Клиърт. Кой знае какъв неправдоподобен сценарий е измислила този път, за да ме спаси от пандиза. Проклятие и гордост е да съм дъщеря на тази жена.