ASHAMED

3

III

ШУМЪТ НА ВЪЛНИТЕ

Сряда.

Пак е сряда и нищо, че вече е настъпил ранният следобед, аз отново закъснявам за любителския клуб по китара. Музиката ми помага да се откъсна от всичко. Винаги е било така. Ето защо лилавите ми блутут слушалки са неизменна принадлежност, където и да отида.

Забързала съм се из градските улици, докато жегата вече ме уморява достатъчно. Вървя, а в главата ми са Емили и внезапно появилият се Ейдриън. Мина цял един ден от спора ни и нищо не се е променило оттогава. Майка ми продължава да демонстрира с разочарованието си. На закуска не разменихме нито дума, а на отиване за работа дори не ми каза „довиждане". Обикновено по традиция оставя по три целувки на двете ми бузи, като след това често се налага да трия следите от червилото ѝ върху тях. Единственото, на което сполучих тази сутрин обаче, беше един гневен поглед, сякаш умело концентрирал в себе си цялата ярост, на която е способна Емалайн. Искам да оправя нещата. Далеч не ми доставя удоволствие да я гледам гневна и видимо наранена. През ума ми дори минава алтернативата да се извиня, но някак и гордостта ми не отстъпва пред добрите взаимоотношения помежду ни. Не е права, нито пък аз. Но за разлика от мен, вероятността Емили първа да каже извинявай е колкото тази някога да спечеля от лотарията - опасно близка до нулата.

Вече съм на мястото и след малко се настанявам на един от по-страничните столове. Не обичам да съм център на внимание, а повечето от клуба почти всеки път сядат в твърде голяма близост един от друг. Не е никаква изненада това, че моят антисоциален задник не успя да завърже нито едно стабилно приятелство още от стартирането на любителския клуб - началото на лятото. Може би е заради неувереността, породена от това, че не свиря чак толкова добре колко тях, понеже това е хоби, по което се запалих малко преди смъртта на Съни. Всъщност той е причината за любовта ми към този музикален инструмент, но едва в началото на лятото дръзнах да се включва в този местен клуб. А може би просто е, защото общуването с хората ми куца повече, отколкото бих искала да призная. Определено е второто.

Изчакваме още малко и главният китарист и организатор на групата идва. Наричат го Майки, а на мен продължава да ми звучи по-скоро като име на куче. Минават няколко минути в избиране на песен и накрая Майки решава. Мелодията на „Nowhere Man" на „Бийтълс" зазвучава от струните на всички акустични китари в залата. Обожавам тази песен и вътрешно умирам от радост, че избра нея. По някаква причина, когато я свиря се пренасям на плажа - любимото ми място, на което забравям за съществуването на целия останал свят и времето просто спира. Живея истински, когато прииждащите вълни отмиват полепналия пясък по глезените ми, докато бавно се нося по плажа и наблюдавам прелитащите птици в океанско синьото небе.