Видим сред невидимите

Глава 1

        - Крадец! Спрете го! – викаше мъжкия глас зад мен, докато бягах, колкото ме държаха краката.

Бягайки се изгубих от поглед гъвкаво промушвайки се в изоставената улица, която я съзерцах с крайчето на окото си. Въздух не ми стигаше, но си заслужаваше, след като държах толкова скъп и готин часовник. Леко го въртях в ръката си да го огледам, така интересно се показваше под светлината на уличните лампи.

Погледнах нагоре към небето и за моя радост, естествено, трябва и да завали и аз да съм без чадър. Изкарах внимателно глава и огледах дали някой ме преследва или търси. Беше тихо, чисто. Отдъхнах си. Бях се измъкнал и този път. До кога ли щях да продължавам така?

Изчаках достатъчно и прибирайки се корема ми реши, че му се яде и за това се и отбих в денонощния магазин, през който минавам всеки ден, като отивам на училище и се връщам. Влязох, никой не отрази влизането ми, кой знае колко е уморено момичето зад касата, да караш нощна смяна изглеждаше тегаво. Погледнах я за малко, изкуствено руса права коса, изпито от цигарите, може би, лице, торбички под очите достатъчно големи да си побереш покупките в тях и облечена в униформата на магазина, както се и очакваше от нея, разбира се. Тръгнах да обикалям рафтовете. Очите ми разчитаха всяка една опаковка, на всеки един продукт, който зърнех.

Колко апетитно изглежда този шоколад, охо, и то скъп белгийски шоколад.

Мислейки си гледах шоколада, вдигнах глава да погледна дали някой ме гледа. Исках да открадна още нещо тази вечер, защо не, забавно е. Бързо с шепа грабнах сладкиша, мушнах го във вътрешния джоб на дъждобрана си. Пак усетих сърцето си как бие бързо, как адреналина ми се покачва и тази топлина по цялото ми съществуване.

Както влязох в магазина, така и излязох – не отразен, незабелязан, невидим.

Не мина много време докато прекрача прага на дома си. Случи се обичайното, всеки път – влизах, събувах си обувките, събличах връхната си дреха и я закачах, след което се насочвах към стаята си.

- Томи ела тук. Имам да те питам някои неща.

Застанах пред баща си. Той се беше разположил на дивана, пиеше кафе в този късен час, както обикновено. Класическата лека музика звучеше от уредбата до телевизора, никога не съм се интересувал, какво толкова ѝ харесва на тази музика.

- Къде пак излизаш, бе, момче?! Ти дом нямаш ли си? Къде толкова ходи у този късен час? Утре не се ли сети, че си на училище, а? – той сдържаше тона си, винаги го правеше, за да не вика особено вечерно време.

- Излязох на въздух, заваля дъжд и се прибрах. – отговорих му кратко и ясно, като за миг повдигнах рамене.

- Томи – пое си дълбоко дъх и остави чашата си на стъклената масичка за кафе – надявам се да е било само за въздух и да не си откраднал нещо, отново  – вдигна очи към мен и ме погледна строго.

- Не съм, не съм – усмихнах се невинно – дори ти купих белгийски шоколад – казах шеговито с надеждата да не ми поиска шоколада.

Той изкара една отчаяна въздишка и махна с ръка, разбрах че ме е оставил на мира и веднага отидох към стаята си. Затворих вратата и седнах тежко на стола, обърнах се към бюрото си и сложих сладкото и часовника на масата. Само глупак би забравил да си прибере откраднатото със себе си.

По – рано същата вечер...

Стоях пред витрината на един антикварен магазин, на различни поставки имаше ръчни часовници, от кой скъп, по- скъп. Стареца ме забеляза да му гледам стоката, по никое време.

- Момче, хайде по- бързо, скоро затварям.

Кимнах леко с глава, за да му покажа че съм го чул. Видях безумно скъп часовник с черно лице, златисти стрелки и кожена каишка, изглеждаше като естествена кожа.

- Може ли да видя този часовник, чичо?

- О, този ли? – махна го внимателно от поставката с грубите си ръце и ми го показа от близо – Чудесен избор! Този часовник е бил носен от Пикасо. Трябва да го знаеш.

Усмихнах се почти осезаемо. Изчаках краткия момент, в който този ще се обърне, аз ще грабна часовника и ще избягам.

Наблюдавах го и минутите ми се сториха, като часове. Омръзна ми да го чакам и „без да искам" съборих една торбичка с бонбони, която той държеше при касата за по- малките посетители на магазина, като той се наведе да ги събере грабнах часовника и мисията ми беше изпълнена.