Проклятието на Храмът на Кървавата луна

Къщата на езерото

Изчаках, докато жената се скрие напълно от очите ми и тръгнах по моста. Пътеката след него ме отведе до малко хълмче. Когато стигнах върха му, мъглата вече беше изчезнала и се обърнах да погледна селото. Чи ни соматта беше като гробище. Не можех да повярвам, че там живеят хора, нямаше никакъв признак за живот, от нито една къща не се виждаше светлина. Изведнъж се чу ужасно силен гръм и заваля. Продължих по широкия път и навлязох в гората. Дъждът се усилваше все повече и повече с всяка следваща минута. Би трябвало да е облачно и тъмно, но все едно нарочно тази вечер луната светеше по-силно от всякога. Светлината й осветяваше дърветата, а те от своя страна хвърляха сянката си на пътеката пред мен, като образуваха страшни фигури. Оглушителните гръмотевици не идваха от небето, а от страната, където се намираше храмът, те не бяха обикновени, защото звучеше все едно разказват някаква история - история, която или трябваше да я чуеш и да се вслушаш в предупреждението й или да я игнорираш напълно. Акумано Онрио беше чула разговора ми с жената и сега е много ядосана, а нали времето символизираше чувствата й.

Не след дълго пред мен се откри красива гледка, може би беше първото красиво нещо, което съм виждал откакто живея. Имаше малко езерце, в което се отразяваше луната, но отражението се замъгляваше от капещия дъжд. Точно до езерото стоеше дървена къща, през чиито прозорци излизаше светлина. Най-вероятно това беше къщата на мъдреца. Приближих се внимателно и почуках на вратата. Скоро тя се отвори и видях възрастен човек с сива дълга брада.

—Синко, влизай, сигурно умираш от студ. Отдавна не са идвали хора при мен и точно в това време не очаквах някой да ме посети.

Последвах стареца. На средата на стаята имаше огнище и двамата седнахме край него. Нямах повече време за губене и реших направо да говоря:

—Сенсей (от яп. учител), изпратиха ме при Вас. Казаха ми, че сте доста възрастен и знаете повече неща. Лекували сте всякакви болести, но аз не съм дошъл тук за това. По-големият ми проблем е, че не искам с въпросите си да застраша по някакъв начин живота Ви.

—Хахаха - смехът му не беше подигравателен, а по-скоро успокояващ - виж, синко, аз съм много стар, ако смъртта реши да почука на вратата ми ще я посрещна с радост. Така, че можеш да питаш всичко.

—Вярвам, че знаете за Акумано Онрио, аз искам да я спра, надявам се, че Вие знаете нещо повече за нея и ще ми помогнете.

—Знаеш ли как е умряла Акумано Онрио, момче?

—Била е изтезавана в храма, а после е била изгорена жива - отговорих уверено.

—Да, легендата разказва така, но това не е истината. В деня на смъртта си Акумано Онрио е видяла нещо и секунди по-късно е умряла. Тя е умряла от мъка. Тялото й не е изгорено, а погребано в гробницата край храма. С нея е затворено нещо, което е способно да я убие. Ако отидеш и го вземеш, ще успееш да я спреш, но ще заплатиш с живота си.

—Сенсей, благодаря Ви много! Готов съм на всичко, за да я спра. А моят живот в сравнение с хиляди животи е нищо.

Времето напредваше, а аз имах нуждата информация. Затова се изправих, поклоних се на учителя и тръгнах към врата. Стареца дойде да ме изпрати и ми каза:

—Пази се, синко, тя сигурно е пуснала духовете си да пазят гробницата.

—Благодаря Ви много! Сенсей, искам да Ви попитам откъде знаете какво е погребано заедно с Акумано Онрио?

—Защото аз бях този, който я погреба.

—Но тя е умряла преди цял век, това означава ли, че наистина сте на 500 години?

—Никой човек не живее толкова дълго, момче! - старецът се усмихна и затвори вратата след мен.