Проклятието на Храмът на Кървавата луна

Огненият меч

Напуснах Къщата на езерото и се отправих към гробницата, в която е тялото на Акумано Онрио. Мъдрецът сподели с мен доста ценна информация за спирането на отмъстителния дух и затова бурята беше станала още по-силна, тя беше ядосана от факта, че много скоро щеше да бъде спряна. От 100 години насам Акумано Онрио е измъчвала селата около Храма на Кървавата луна, избила е хиляди души, трябвало е да бъде спряна още в началото, но защо никой не е имал смелостта да се изправи срещу нея? Мъдрецът е погребал заедно с нея нещо, което е можело да я унищожи, но защо тогава той самият не я е спрял? И дали е истина, че този старец е на 500 години? Не ми се иска да го призная пред себе си, но се страхувам, че отшелника може да си е измислил това, което ми разказа, но все пак се надявам наистина да открия в гробницата оръжието, което ще сложи край на този ад.

Тръгнах по планинската пътека, но тя беше покрита с тръни и храсти, все пак този път не е бил използван от години, никой не го е поддържал и сега беше почти невъзможно преминаването. Отне ми цял ден, докато премина през планината и сега пред очите ми в далечината се издигаше огромният храм. Имах на разположение само четири дни да намеря скритото оръжие и да вляза в храма. После оставаше само да изчакам, докато кървавата луна изгрееше. С приближаването ми към обладаното място, напрежението във въздуха растеше все повече и повече. С всяка следваща стъпка усещах все по-силно могъществото на Акумано Онрио и все едно започнах да разбирам какво нищожество съм пред нея. Не се чувствах достатъчно силен, тя можеше да ме заличи с едно щракване, но не го правеше, дали по този начин ми подсказваше, че иска да я убия, за да я освободя от мъките ѝ.

Докато си вървях спокойно, изведнъж ми причерня, краката ми се разтрепериха и загубих равновесие, започнах да се клатя насам-натам и се стоварих върху мокрите храсти отстрани на пътя. Силите ми ме напускаха не бях спал и ял от няколко дни, а беше трудно да се издържи на голямата енергия, която идваше от страната на храма. Въобще не приличах на самураите от приказките, които слушах, когато бях дете. В разказите самураите бяха смели хора, които побеждават всичко, и които могат да издържат при всякакви обстоятелства, а аз не мога да издържа чувството, че съм гладен. Как може въобще да се наричам самурай? Кой ми каза, че съм самурай? Тогава някъде в пространството чух гласове, бяха така далеч, а имах чувството, че са до мен.

–Хахаха, сенсей, най-накрая успях да го направя! - гласът принадлежеше на малко момченце.

–Браво, Сенши, бях сигурен, че ще успееш! Сега вече си истински самурай. - с гордост отговори старецът.

Този глас ми беше изключително познат, но чий беше? Какво правят този старец и детето толкова близо до това опасно място? Опасно място? Но аз съм вкъщи, не, старецът ме изпрати да отида да се помоля в храма, но аз не съм религиозен, не вярвам, че съществуват подобни работи като Богове. Тогава защо тръгнах към храма? Изведнъж си спомних. Умората беше надделяла и съм заспал, все още даже лежах в храстите, мислите ми бяха концентрирани върху старецът и момчето, доста странен сън. Но колко време беше минало? Едва ли съм спал толкова много, че да пропусна кървавата луна. Станах подпирайки се на меча ми. Огледах се наоколо и погледът ми се спря върху огромната постройка, моята последна дестинация. Поех си дълбоко въздух и продължих. След известно време вече бях достатъчно близо, за да видя гробницата. Беше изключително тихо, но това въобще не означаваше, че съм сам, даже усещах чуждото присъствие. И тогава ме нападнаха куп духове изпратени да пазят гробницата. Това значи, че мъдрецът от езерото е казвал истината, че там е погребано някакво оръжие.

Духовете ме нападаха от всички страни, този път не беше илюзия, раните, които ми нанасяха бяха истински. Размахвах меча си, но той минаваше през тях като през дим, разсичах ги, но след секунда те отново се връщаха към първоначалната им форма. Оръжието ми беше напълно безполезно. Сега си припомних един спомен, когато бях дете имаше един старец, който ме приемаше като свой син. Той вярваше, че някой ден ще стана велик и мечтата ми да стана самурай ще се сбъдне. Той ме обучаваше как да се бия и накрая, когато за награда ми даде този меч и каза, че вече съм истински самурай. Думите му бяха: "Браво, Сенши, бях сигурен, че ще успееш, сега вече си истински самурай. Този стар меч ти го давам, като за награда, преди време аз го използвах, и запомни, че мечът има скрита сила, защото може да изменя способностите си в определена ситуация. Колкото и да мислиш, че е безполезен му се довери и той ще отключи силата си за теб".

Не бях сигурен дали да повярвам на легендата за меча и да си губя времето да чакам да се случи чудо, но духовете бяха прекалено силни, а аз не успявах да им направя някакви щети и реших просто да се доверя на оръжието си. Нападащите ме създания бяха като от мъгла, мрачни и студени същества, а кое беше това, което прогонва мрака? Светлината идваща от слънцето.И точно в този момент като истинско чудо мечът ми отключи своята сила и острието му се запали и потъна в пламъци. Така за мен вече беше възможно да поваля няколко от враговете си наведнъж.