Любовта смърди

Обичайното

Обожавах това училище. Учителите, стаите, часовете, които изучавахме. Невероятно голямата библиотека беше наистина голямо изкушение. Но знаех, че влезна ли сега - нямаше да има скорошно измъкване. А бях на работа.
'' Някой друг път... '' - повтарях си лежерно.
Лари ме чакаше с очуканият си черен форд пред университета. Качих се отпред до него и хвърлих чантата и якето си на задните седалки.
- Брр какъв студ! - Възкликнах и той се усмихна леко.
Лари извади хартиен плик от раницата си и ми го хвърли. Улових го и очите ми светнаха при вида на парчето пица от което се носеше пара и приятен аромат.
- Ларънс ти си не-ве-ро-ятен! - Извиках и се нахвърлих на пицата.
Той сви рамене, но не можеше да прикрие червенината избила по бузите му.
- Предположих че си гладна - каза той и запали двигателя.
Не бях гладна, бях прегладняла! Цял ден на едно капучино, наистина не е лесно. Но спестовничеството изисква жертви. В това училище пълно с богаташчета е трудно да се впишеш. За мен ообаче беше важно да изкарам семестъра с добри оценки, без да се влияя от допълнителната ми работа като сервитьорка. Да се вписвам беше последната ми грижа. Лари ми помагаше с каквото може, но самият той не беше в по-добро положение. И двамата бяхме затънали в разходи. Аз лично трябваше да плащам пловината от наема на апартамента който деляхме, плюс разходи за учебници и част от исканата сума за първият семестър - майка ми плащаше останалата част. Поне за едно нещо трябваше да ми помага като единствена роднина...
Лари пък си плащаше семестрите в един от градските колежи. Той беше останал съвсем сам още като бил на тринайсет годинки. Отишъл в пансион а на петнайсет чичо му от Калифорния го открил и осиновил. Човека бил вдовец и имал проблеми с алкохола и затова след четири години умрял от рак на черният дроб. Тогава Лари останал съвсем сам. Не е можел да да работи качествена работа с повече доходи без висше, затова с парите останали му от чичо му, той заминал. Намерил си временна работа и наел порутеният апартамент на една стара бабка на край града. Плащал си образованието и кварирата съвсем сам цяла година. После се появих аз и започнахме да си поделяме разходите. Възхищавах му се защото той беше един невероятен човек минал през трудности, които не заслужава никого. Но мама често ми е повтаряла : '' Невероятните хора са изминали дълъг път преди да станат невероятни!''. Една от малкото мъдри мисли изречени от проститутка.
След около час, пристигнахме до порутен ресурант с името '' Олимпия''. Лари работеше като барман там и понякога по време на почивките си разменяхме по няколко думи. Но се пазехме от раздразнителната ни шефка - Касандра. Тя беше същинско превъплъщение на злото. Само си търсеше причина да уволни някого или да му намали заплатата. Въпреки, че точно към мен тя изпитваше някаква едва доловима симпатия.
''Мейси - бедното момиче сервитьорка си печели уважението на шефа - първа стъпка към величието...''
Хората, които отсядаха в заведението бяха много мили. Никога не са ми правели забележка ако започна да се държа непохватно, нито са викали управителката.
Редовен клиент ни беше Мардж Селен - обичаше да си поръчва от специалитета на заведението - пица ''Олимпия''. Тя самата можеше буквално да изяде една цяла Олимпия, имаше достатъчно място в корема си.
Веднъж докато имахме обедна почивка с Лари, Касандра се чувстваше щедра и ни даде да опитаме от пицата. (Беше твърде препечена и не можеше да я пробута на клиентите, а имаше само два варианта - да я даде на нас, или на котките които се въдеха по кофите за боклук) Така че я даде на нас. Когато я опитахме, с Лари открихме рая! Беше най-вкусното нещо което някога бяхме опитвали. Оттогава имаме нещо като фетиш към пицата. Всяка събота си поръчваме от нея с останалата част от парите ни и сядаме пред телевизора за да гледаме вечерното шоу на Джими Фелън. Нашата почивка.
Мардж и днес беше в рестуранта, седеше на една закътана в ъгъла масичка и разглеждаше менюто,така сякаш нямаше да си поръча същото както винаги.
Приближих се към нея с тефтерче и химикалка в ръце. Навяхнатата ми лява китка се беше излекувала.
- Какво ще поръчаш, Мардж? - Попитах.
С повечето клиенти спазвам официалният етикет, но Мардж просто го мразеше. А за Касандра най-важно беше да угаждаме на клиентите.
- Обичайното, Мейси - каза тя и остави менюто на масата.
Големите и месести ръце се разклатиха под скъпият, ефирен плат на белият и костюм. Същинска ''Олимпия'', помислих си и се подсмихнах.
***
ЗДРАВЕЙТЕ!!! Благодаря на всички които следят историята ми! В тази глава писах повече за ежедневието на Мейси и Лари и съжалявам ако ви се е сторила по-скучна. Ще се радвам да чуя критики на лично съобщение или долу в коментарите. Благодаря ви!