Not all monsters do monstrous things

Тайнствен рицар

- Лена?
Беше 7 сутринта, но бях станала. Ако бях момичето от вчера щях да намеря Марсел. Но не бях. Бях си облякла къс черен потник, къси панталонки и боти на ток.
- Какво?
Ако на вратата не беше Тиерий сигурно щях да я затворя.
- Изглеждаш различно.
Какъв наблюдателен човек.
След вчера наистина се промених. Спрях да бъда срамежлива. Предишната Лена не би облякла такива дрехи, толкова къси.
- Какво искаш?- спрях да бъда и мила.
- Да ти се извиня за вчера. Но наистина не знаех, че Марсел и приятелката ти се познават.
- Не си направил нищо, че да ми се извиняваш.
Марсел трябва да се извини.
- Излизаш ли?
- Да. Ще се разходя.
Затворих вратата и тръгнах.
След мен Тиерий каза :
- Приятна разходка.
Само му се усмихнах.
~~~
Днес улиците бяха прекалено пълни. Всеки би разбрал, че нещо не е наред. И аз го знаех, но не ми пукаше.
Отидох до кафенето на ъгъла и си взех лате. Забелязах, че имат жива музика и всеки може да пее. Да, наистина се промених.
- Извинете, искам да пея.
- Разбира се, госпожице. Коя песен.
- Pink - True Love.
Досега не бях пяла пред хора, но доста ме биваше.
Когато си тръгвах един мъж ме догони.

- Пееш невероятно. И си красива.
Засмях се. Досега никой не ми беше казвал, че съм красива.
- Благодаря. Казвам се Лена.
- Ник.
Беше с пепеляво-руса коса, сини очи и леко набола брада.
- От тук ли си? Преди не съм те виждал.
В него имаше нещо. Излъчваше сила. Беше красив. Много. Въпреки, че бях на токчета той пак беше по-висок.
- Родена съм тук. Но не живея в Ню Орлиънс от осем години.
- Сега на колко си?
- 15.
Не знам защо му казвах всичко това. Попринцип не разказвам живота си на непознати.
- Ти от тук ли си?
- Не. Живея тук от доста време.
Той беше различен.
Не знаех дали е човек, но това нямаше значение. Той през цялото време се усмихваше.
- Ще ми позволиш ли да те заведа на вечеря, малката?
Засмях се - защото ме покани на среща и защото ми каза малката.
- Малката? Ти на колко си?
- 20.
- Е, значи не съм толкова малка.
Смехът му беше невероятен.
- Да, ще ти позволя да ме заведеш на вечеря.
- От къде да дойда да те взема?
- Пейките край реката. Ще те чакам там.
- Добре. Ще дойда в осем.
-До тогава.
Помахах му и си тръгнах.
Докато се прибирах той не ми излезе от главата.
В това момче имаше нещо. Не знаех какво е, но го имаше.
Когато се прибрах Марсел говореше с някакви хора. Когато ме видя прекъсна разговора си и дойде при мен.
- Лена. Къде беше.
-Какво те е грижа?
-Лена. Клаус е в града. Не искам да излизаш.
- Късно е.
- Как така?
- Довечера ще излизам.
- С кого?
- Не е твоя работа Марсел.
Качих се в стаята си. Това, че Клаус е в града нямаше значение. Не ми пукаше. Нямаше да му позволя да ме използва.
- Лена?
Беше Ан. Колкото и да и се сърдех тя беше най-добрата ми приятелка.
- Да?
- Може ли да вляза?
- Да.
- Съжалявам за вчера.
- Да не говорим за вчера.- прекъснах я.
Тя само кимна.
- Довечера ще излизам.
Може би не трябваше да и казвам, но го направих.
- С кого?
- Казва се Ник. На 20 е, с руса коса и сини очи.
- Ами тогава да те оставя да се приготвяш.
~~~
Реших да си облека рокля на цветя до коляно и обувки на цветя на токче.
В осем без десет бях седнала на една пейка край реката. Типично за мен, подраних.
Беше облечен с дънки и черна тениска. Станах и тръгнах към него.
- Това е за теб.
Иззад гърба му се показаха бели рози. Вцепених се. Бели рози. За мен това е лош знак.
Ник видя вцепенението ми защото попита :
- Всичко наред ли е?
- Да. Извинявай. Благодаря за розите, прекрасни са.
Беше иронично, че белите рози са любимите ми цветя. Той се усмихна. Това беше най-прекрасната усмивка, която съм виждала някога.
- Тогава да вървим.
Той ме поведе надолу по реката и аз тръгнах след него. Ресторантчето беше малко, но уютно.
- Това е любимия ми ресторант. Хайде.
Вътре атмосферата беше вълшебна.
- Насам, моля.
Ник беше елегантен. Джентълмен. Сякаш беше от друг век.
~~~
Тръгнахме си от ресторанта към полунощ. Беше пълнолуние. Ник беше красив на лунна светлина. Някъде чухме вой.
- Искаш ли... да дойдеш у нас?
Изтръпнах. Нямаше начин да отида у тях. В предното ми училище всяко момче ми казваше колко секси съм. Всички се опитваха да ме целунат. От тогава се паникьосвам, когато съм близо до мъж. А той ме кани в дома си. Да бе.
- Виж Ник... аз не, не мога.
- Сигурна ли си, малката?
- Може би друг път.
- Разбира се.
Усмихнах му се. Той беше първият, който не настоява.
- Лека нощ, малка красавице.
Засмях се.
- Лека нощ, чаровни принце.