Кървавият дневник

03.02.2016

Здравей,аз съм отново. И съм изплашена. За пръв път се чувствам безпомощна и безвластна,знаеща,че нищо не зависи от мен.
Решетките прекъсват пътя ми,оранжевото спира мислите ми. И просто седя тук..сама. В съседните килии се крият разбойници,мошеници,крадци...и убийци. Такива като мен.
Наглеждат ни униформените,хвърлят ни по една чиния развалена овесена каша ,половин чаша вода и се връщат по местата си.
Да,аз,Хейлен,съм в затвора. Наистина е ужасно страшно.

Вероятно сте изненадани..всички,четящи това. Всички,в които Кървавият дневник попадна. Но аз няма да спра да пиша,няма да се пречупя. Няма да прекарам остатъка от живота си тук,ще изляза. А имайте предвид, че щом изляза,всичко ще бъде по-страшно,отколкото някога е било.

Как се случи всичко...самата аз не знам. Две години съм тук..побърквам се,забравям.
Помня само и единствено,че след случката с Питър, демонът беше все още ядосан...Заради това,че си позволих да чувствам,позволих си да прекратя онова,в което той неизменно беше до мен и ме подкрепяше... А аз,глупачката,го предадох. А никое предателство не остава безнаказано.
Една сутрин се събудих и дневникът го нямаше. Пропит с кръвта и сълзите на жертвите ми, с всяка подробност,всяка точка..беше изчезнал. Допитах се до демонът,но той не отговаряше. Него също го нямаше.
Разрових се из интернет и разбрах,че са научили за изчезването на Питър и Тифани...научили са за убийството, за мен. За всичко.
Първо си казах,че е невъзможно..
Докато не се почука на вратата. Там стоеше мъж..два метра. Полицай,придружен от няколко негови другари. Полицаи.
Краката ми се подкосиха,а те,без да отронят дума ме погледнаха, хванаха ме под мишница,вдигнаха ме и ме понесоха надолу по стълбите. Колкото и да виках,колкото и да се тръшках,мърдане нямаше. С периферие видях родителите си. Стояха до вратата, майка ми плачеше, а баща ми беше с каменно лице. Мъжете ми сложиха белезници и ме хвърлиха в полицейската кола.
- Пуснете ме,чудовища такива! - съдирах се аз,блъскайки главата си в здравото задно стъкло.
Ала те бяха непоклатими. Не пророниха нито дума.
Проведе се съд. Присъдата ми беше доживотна.
...
Някой идва. Отново ме хвана страх. Какво да правя?