Обитаваната Къща

Глава 4

Тези шумове продължаваха и накрая спрях да чета, облякох якето си и излязох. На една от колоните имаше черен гарван. Изведнъж стана тъмно. Птичите песни, които до преди малко се чуваха от гората спряха. Настана мъртвешка тишина. "Сега да има дим, че поне да стане като във филм на ужасите!"- си помислих. И колкото и странно да звучи, наистина по земята започна да се стеле мъгла. От някъде вятъра довя едно листче, на което пишеше" Пак заповядай! Сега си като във филм!". Наистина ме хвана страх. Една от черните рози сякаш се откъсна сама и падна точно пред краката ми. Над розата видях издълбано името ми. "Миранда Грийн?!!? Това вчера беше ли тук? Как точно моето име?!? Няма начин!!! Това не е моето име!" започнах да мрънкам и да хленча. 

Почти бях забравила за какво излязах, заради целия този "филм". Тръгнах към задния двор, където бяха кръстовете. До първия имаше някаква торбичка. Вътре имаше книга. В нея имаше няколко листчета, на които бяха написани някакви дати. Седнах на студената пръст и започнах да прелиствам книгата, изкарвайки листчетата. В книгата имаше поставен разделител, на който беше написано името Жан Дьо Сен Монпери, и написани цифрите от едно до пет. Преброих листчетата и видях, че са четири. Прелистих отново цялата книга и на стр. 122 имаше √, а помежду им малки плюсове. След като се сетих да ги събера и получих пет, направо скъсах страницата. Попитах се сама кое е първото листче. Обърнах ги и забелязах цифрите. Затичах се към вкъщи и взех един тефтер. Върнах се в градината и записах цифрите. Всички те бяха с близо 50 години разлика, но навсякъде пишеше "Е". Докато разглеждах всико това, чух някакво силно трополене близо до мен. Обърнах се и видях порта, която не бях виждала досега. Любопитството в мен напираше, но и страха беше силен. Започна ожесточена борба между тях и накрая любопитството победи. Издърпах с цяла сила портата, но не мърдаше. Тогава забелязах, че има катинар. Заоглеждах се за ключ. Видях, че има, но беше от вътрешната страна. Всех една пръчка и се опитах да достигна ключа. Без успех. Тогава се закатерих и прескочих портата. Мястото беше много трънливо. Стигнах до една стена с дървена врата. "Пак ли бе! Все врати има тук! Сега и тази ще е заключена, и само ще съм си раздрала краката за нищо!"- започнах да си мънкам. Но противно на очакванията ми ключа беше на ключалката и врата много лесно се отваряше. За всеки случай прибрах ключа в джоба си и трънах през храсталаците. Чух някакво хумолене и видях момче. Беше висок, с черни дрехи и голяма качулка. Аз бях до вратата и заключих. Той се нахврърли върху мен опитвайки се да вземе ключа. Бяхме много близо един до друг. Тогава видях лицето му. Беше красив. Със синьо- зелени очи, месести плътни устни и слабо изваяно лице. Той ме погледна в очите, отдръпна се и каза:

- Извинявай, че ти се нахвърлих! Сигурно съм ти взел ума!
- Определено ми взе ума!- казах аз и си помислих "И ми грабна окото! Ти си единственият нормален тук! "
- Аз съм Зак. Живея наблизо. Но какво правиш тук?
- Щях да те попитам същото. Това все пак е моята къща. Между другото, аз съм Миранда.- казах и му се усмихнах.
- Просто се учудих как момиче като теб стои само сред толкова много гробове. Не се ли плашиш?
- От какво по- точно да се плаша?
- Ами от мъртъвците. Че ще се надигнат, ще те хванат и така нататък...
- Не, това е за мама. Аз не се плаша лесно. Ама, чакай! И ти ли виждаш кръстовете?!?
- Да от доста време насам. Често се отбивам тук. Още от малък.
- Значи не съм единствената! Оххх! Отдъхнах си. Ще ми кажеш ли защо никой друг не ги вижда?
- Да, но не тук. Нека да излезем!
Със Зак стояхме още малко и си поговорихме за външни неща. Това, което обаче и двамата не знаехме, е че някой ни следи и слуша разговора.