Дойде денят, бях нервна повече от колкото бях нервна когато бях на зъболекар.Радвах се за много неща, направо изригвах от щастие. Мисля че трябва да разберете, че аз обожавам сарказма. Родителите ми щяха да идват, за баща ми добре, но за майка ми... Тя беше като стихия която не може да бъде спряна. Щом започне да ме критикува ще намери и най-малкото нещо което не върша като хората, а след това ще започне да критикува и баща ми. Второто „прекрасно нещо„ е че групата с която ще свирим няма да се явят и на генералната репетиция защото си чакали багажа, който бил със закъснение. Остава да си загубя гласа или да си счупя нещо, но нека не предизвиквам съдбата.
Събудих се от звука на досадната аларма. Станах и направих всичко както обикновено: измих се, избрах си дрехи, облякох се и бях готова за минимално време. Реших че имам малко време затова се разрових в Twiter за нещо интересно и точно на такова се натъкнах.
Ashton Irwin: Колко е приятно да си в Мелбърн отново!!
О БОЖЕ МОЙ!! Ащън и момчетата са в града, може да се видим, искам да се видим, искам да видя Люк...
Заключих си телефона и го прибрах в джоба на якето ми, взех си ключовете за колата и отключих външната врата. Беше време да тръгвам, затова бързо притичах до колата,запалих двигателя и потеглих. Радвам се че все още нямаше никой, защото както съм непохватна ще се блъсна с някой и този път може да не е Кайли, ами моят изгубен брат близнак или нещо още по-странно. Запътих се към голямата зала която бе на няколко врати по напред от библиотеката. Обожавах това място, разбира се говоря за библиотеката. Беше уютна но и много голяма, обичах да прекарвам времето си там, когато съм тъжна,весела или нещо между двете. В този момент пропуснах да вляза, защото имах репетиция, но може би след като всичко свърши щях да си почина там с книга в едната ръка и какао в другата.
Репетицията мина сравнително добре,освен това че групата все още я нямаше.Беше време празненството да започне, започнаха да идват хора, виждах всички родители освен моите. Но ето че и те се появиха, не очаквах такова появяване от тяхна страна. И двамата бяха почервенели от гняв и си викаха за неща които не разбирах. Точно преди да се разведат ми обещаха да не се карат на публично място и пред мен, но явно не са по спазването на обещания. Всички гледаха хем към мен, хем към тях. Започнах да се притеснявам и да ми става някак неловко и тъжно, бях чувствителна, но и лесно наранима. Всичко ми дойде в повече, а и сълзи закапаха от очите ми. Реших да не се занимавам с нищо и просто да отида на моето любима място - библиотеката. На бегом отидох до там и се сгуших на последната маса където беше най-спокойно и тихо. Просто заридах леко и почти незабележимо исках да си излея мъката...
Г.Т.Л.
Най накрая ни донесоха шибаните инструменти! Чакахме ги повече от 3 часа, защото без китарите и барабаните на Ащън не можем да свирим на представлението. Какво представление ли, ами в едно училище в Мелбърн ни поканиха да пеем заедно с още две момичета на завършването на 12-токласниците. След това представление искаме с момчетата да се видим със Скай, аз искам....много. Вече бяхме с музикалните инструменти в буса ни и пътувахме към гимназията. Влязохме през задния вход и се запътихме към залата в която ще пеем. Докато вървяхме на там видях едно момиче да бяга на някъде и се чуваше че ридае. Стана ми жал и казах на момчетата че ще се забавя малко, имахме 10 минути до почването на концерта. Видях че влиза през врата на която пишеше библиотека, затова я настигнах и влязох тихо зад нея. Тя, плачейки, седна на последната маса и зарови лице в дланите си. Не бях сигурен дали е редно да се приближавам в такъв момент, но го направих. Предпазливо седнах до нея и я попитах:
- Хей, какво се е случило? Добре ли си?
- Родителите ми се скараха, но теб какво те засяга?- тогава щом чух гласа и разбрах че това е Скайлър. След това тя вдигна главата си, все още прикривайки очите си, и въздъхна тежко...
Ето вместо да чакате докато получа муза реших да я направя на две части.
Мисля че тук свърших почти на най - интересната част.
Утре или във вторник ще допиша историята заедно с Mila_200
БЛАГОДАРЯ ВИ ЗА ВСИЧКО!!
^-^
BINABASA MO ANG
Texting |l.r.h.|
Fanfiction- Хах помниш ли когато ти писах случайно мислейки ,че си Майкъл? -Дам?-И когато спорех с теб,че си Майкъл?-Да ,да всичко помня!-И знаеш ли?-Какво?-Никога не бих искал да върна времето назад,защото заради моята грешка сега те имам.
