Money rule the world.

Двадесет и трета глава.

POV:Madison

Сутринта се събудих. Бавно отворих очите си и се протегнах. Изправих се в седнало положение и потърках очите си с ръца. Имах чувството, че съм затрупана с проблеми. Станах и измих зъбите си. Щом отидох в кухнята видях баба и Мери.

- Добро утро. - каза баба и ме дари с лъчезарна усмивка.

- Добро утро. - отвърнах аз, като също се усмихнах.

Мери само ми помаха, защото бе прекалено заета да яде филийката си. Бе толкова малка и невинна.

- Къде са мама, тате, Ноа? - попитах.

- Майка ти е в болницата с Ноа, знаеш.. рехабилитацията започва днес. А баща ти май още спи, не съм сигурна. - обясни ми баба.

- Да, нормално за него. - поклатих глава и отидох в стаята си, за да се облека.

Звънях няколко пъти на Картър, но той не вдигаше телефона си. Разбирам го, но все пак можеше поне да се изясним.

Облякох се и се запътих към училище. Вървях бавно, без желание. Сега вече си нямах никого там. Преди беше Миа, имах и Картър. А сега. Никой. Бях сама. Всички ми съчувстваха, но не ми бяха приятели. Въздъхнах тежко преди да влязя в голямата сграда.

Прекрачих прага на кабинета по СИП химия, което беше нещо като смесен час между различните класове. Видях Раян, който се взираше в една отворена тетрадка. Поех си дълбоко въздух и се запътих към него. Отидох се седнах на чина до негвия.

- Хей. - казах, но той не ме погледна. - исках да ти се извиня. Последния път се държах ужасно. - чак тогава той ме погледна с периферното си зрение.

- Няма нищо. - отговори ми, а аз леко се усмихнах. - искаш ли довечера да излезем?

Какво? Той ме покани да излезем? Дали това имаше как въобще да се случи?

- Ами.. аз, не съм сигурна. - казах смутено.

- Не е среща, просто да излезем. Хубаво е да познаваш по - добре най - добрия приятел на брат си. - каза той, поглеждайки към мен. Дали беше искрен или това бяха част от игричките му. Не знаех дали да му вярвам. Искам да кажа - та той ми плати, за да спя с него, защото приятелката му не му е пуснала?!

- Добре тогава. - най - накрая казах.

- Значи към осем ще мина през вас. - това беше последното нещо, което той каза преди часът да започне и да запазим тишина.