The HATEs

Part 17

Стоях и гледах объркано, без да мога да реагирам. Чувах думите му, но ми беше така трудно да ги приема. Зная, че трябваше да кажа нещо, но не можех. Как можех да кажа, че всъщност е прав. Това беше непосилно за мен. Не усещах, че треперя, че се треса не само отвътре.Исках да плача с глас, както никога досега не съм го правила. Пред този човек, когото не познавах всъщност. Исках да ме прегърне и да ми каже, че всичко това е било една голяма шега. Че когато се прибера, Дани ще ме чака, весел и усмихнат. Но нищо не е това, което го искаме. Винаги е било трудно и винаги ще бъде. Живота не струва, а после умираш. Кой ли го беше казал, откъде изобщо го зная. Стоях на студената пейка и усещах, как косата ми се мята. Влизаше в очите ми, залепяше се по мокрите ми бузи. Нямах сила дори нея да оправя, как щях да наредя живота си тогава. Как можех да продължа напред.

-Наистина ли трябва да го направя?- толкова копнеех да чуя друг отговор.

-За доброто и на двама ви.- вероятно в момента кимаше, сякаш го усещах, докато го прави.- Това е единствения поносим вариант. Ако го загубиш, няма да си го простим.

-Но...- исках да питам още нещо, но забравих какво. Исках да кажа толкова, но не можех.- Защо трябваше да съм аз?

Той се засмя тихо. Чух го и отворих очи, гледайки го повече от объркано. Кое беше смешното, аз ли. Нима това наистина беше толкова детински въпрос, че го бях разсмяла. Без да ми казва, аз разбирах всичко. Нормално беше да се питам това, всеки се питаше същото. Март се е питал същото, Гейб си е задавал този въпрос толкова пъти. Усещах го в сърцето си, което ги познаваше поне малко. Знаех го, без да съм го чула, без да съм присъствала. Просто го знаех. Докосването... нима наистина бях докоснала душата на момчето пред мен.

-Хайде,- протегна ръка той, изправяйки се бавно.- Дори ще ти позволя да държиш ръката ми. Само този път.

Устата ми беше готова да се отвори и да започне поредната вълна от неприязъм. Но преди да произнеса и дума, аз вече хващах протегнатата му ръка. Той я стисна леко и ме притегли нагоре. Поведе ме напред, без да ме пуска. Нямаше нужда да ме поглежда, нито аз него. Знаех, че и двамата гледаме пред себе си в този момент. Облечени в черно, с една червена добавка. Вървяхме с големи крачки, докато вятъра се блъскаше в лицата ни. Косата му беше дълга, почти колкото моята и се рееше почти по същия начин назад. Не знаеш къде отивам, но го следвах. Без очаквания или план, просто вървях до него.