The HATEs

Part 60

   След това не проговорихме повече. Гейб отново легна на леглото и се загледа в тавана, а аз започнах да се обличам. Не изпитвах срам от него, нямах абсолютно никаква причина да го правя. Опитвах се да разбера действията му, но просто не можех. Дали имаше начин да заглушиш докосването? Ако имаше, той го умееше много добре, защото не можех да разбера нищичко. Облякох се, поръчах закуска и пуснах телевизора. Пълна тишина, никой не продумваше. След закуската, тихо се облякохме и напуснахме стаята. Беше дошло времето да се приберем и да забравим всичко случило се:

 - Каквото става във Вегас, остава във Вегас...- промърморих аз тихо, когато стигнахме до Тайга.

 - Но ние не сме във Вегас..- чу се гласът му, най-после.

 - И все пак.- Преглътнах аз, срещайки погледа му.- Точно това планираш да направим, нали? Да се престорим, че нищо не се е случило.

 - Не смятам да го правя. Стана нещо и това, приемам го както си е. Вероятно те нараних, за което съжалявам. Не трябваше да бъда толкова несдържан. Бях забравил, че зъбите ми са остри...

   Зяпнах насреща му, все едно ме беше наругал до десето коляно. Той ...той НОРМАЛЕН ЛИ Е!?!? Вероятно ме е наранил?!!? Да, но не по този начин, по които той си мисли. Нека прави с кожата ми каквото си иска. Цялата да ме засипе със следи... няма нищо. Но нека не скача така върху сърцето ми, него мога да излекувам много по-трудно. Поклатих глава и му се усмихнах. Той е глупак и вероятно това е едно от нещата, които обожавам в него. Говори каквото си иска, когато си иска и не го касае. Дали боли, дали е приятно или интересно. Просто отваря устата си и говори.

 - Бака, - засмях се аз едва.- Следващия път такива следи ще ти оставя аз...че ще трябва да ходиш да те шият.

 - Няма да има следващ път, Ди.- сепна се той, застивайки с ръка на мотора.- Това не трябваше да..

 - Да, това беше грешка. Ужасно, невероятно приятна грешка. - намигнах му аз, качвайки се първа.- Но грешките са за да ги повтаряш понякога.

 - Ди...-  понечи той, но аз го дръпнах.

 - Млъкни вече...

    Не исках да става по-сложно. Не исках да стане още по-трудно да говорим с него. Нека се посмеем и да отмине. Но аз си зная, че не го излъгах. Това беше най-голяма грешка, която той беше правил. Показа ми какво е усещането, показа ми колко е хубаво. Показа ми страни от себе си, които искам да опозная много добре... из основи, изцяло. Искам следващия път да го наблюдавам. Да гледам всеки негов жест, всяко негово движение. Може би беше прав, може да няма друг път. Но нека си остана със незнанието. Така ми беше по-добре.