Сириус: Духът На Вълка

Глава 3

Когато отварям очи, изобщо не чувствам умора, имам усещането, че това, което се случи бе преминало като сън.
И въпреки всичко, което преживях, продължавам да се питам дали това е истина или всичко е просто една заблуда от страна на мозъка ми.
- Добро утро скъпа. - В стаята влиза мама.
-Добро утро. - Усмихвам  се.
- Мамо кога ще си тръгна от тук? - Казвам с отегчен тон заради сивата стая с малко пространство, в която се намирам. От белите щори не мога да видя външния свят.
- Утре мила. Не се тревожи затова сега. - Тя внася светлина в мрачната стая със сияещата 'и енергия.
- Добре. - Въздъхвам.
- Хайде да хапнеш. - Рече мама и ми подава препечени филийки с масло, две яйца и шунка.
Отхапвам от едната филийка, а вкуса на топлия хляб ми припомня детството, когато бях по-щастлива от сега.
След миг се настанява и горчивина в спомена, защото се сещам, че познавам бившия си приятел, от както бях дете и спирам да ям.
-Не съм гладна. - Отговарям.
- Как ще оздравееш, ако не ядеш? Хайде... - Мама взима вилицата и започва да ми прави самолетче. - Самолета влиза през тунела...
- Стига мамо! Не съм бебе. Ще ям само спри с това глупаво нещо. - Започвам да се храня.
На следващия ден, се прибирам у дома.
Стоя седнала на леглото в стаята ми,  оглеждам зелените стени, бюрото до прозореца и сладките неща подредени на него.
Стаята ми  не е много голяма, но вътре има всичко, което трябва на една тинейджърка.
Тъй като вече ми е писнало да стоя на едно място решавам  да се изкъпя и да се приготвя за училището утре. 
Когато излизам от банята, която се намира в моята стая, отивам до  трикрилния гардероб с огледало на него до бюрото и изваждам униформата си. Тя се състои от: черно  сако с карирана текстура, а емблемата на училището стои като значка, черна карирана пола, бяла риза с черна вратовръзка.
Поставям дрехите на стола под бюрото.  
Денят минава спокойно. 
На следващия ден, със събуждането започвам със сутрешната си рутина: Влизам в банята, мия си зъбите, измивам лицето си с гел, търкам лицето си с тампон за лице, на който е сложен тоник. После добавям и хидратиращ крем към всичко останало за завършек.
Гримирам се с лек ежедневен грим, връзвам русата си коса на висока опашка и обличам униформата си.  
Баща ми ме кара до училище.
Казва ме си по едно "чао" и отива на работа. Той винаги работи много, че почти не се прибира.
Щом влизам в класната стая  всички ме поглеждат като някакъв изрод.
Чувам ги да си шептят - че съм луда, кой нормален ще направи такова нещо, не стойте до тази ненормалница и още подобни неща. 
Останах напълно сама, а преди имах много приятели и страхотно гадже.
Но сега нямам нищо.
Сядам на чина си, където се намира до прозореца на първата редица  вляво, точно последния чин.
Започвам да блея навън за мухи и изведнъж ми става лошо, усещам как припадам. 
Изправям се и виждам тялото си захлупено на чина.
- Какво? - Изненадвам се.
- Изабел недей да спиш! - Извика ми госпожата.
- Събуди се! - Тя се учудва, че не се събуждам.
Идва до мен, за да ме раздруса, като поставя ръцете си върху моите рамене, когато вижда, че не реагирам се стряска.
- Бързо някой да се обади на бърза помощ! - Всички се започват да се притесняват.
Една съученичка с черна дълга коса, с млечнобяла кожа, слаба фигура, висока на ръст звъни  на бърза помощ.
Пред мен изкача някакво момче, но този път различно.
С дълга черно-гарванова коса, омагьосващо сини очи, висок, строен, мускулест, но не прекалено, с отри черти на лицето.
Има доста загадъчен вид и бледа кожа като на вампир.
- Кой си ти? - Питам, като съм и омаяна от чара му.
- Казвам се Франсоа Дебюси, мадам.- Той целува ръката ми, като се покланя леко.
- Да не би да си от Франция? - Става ми интересно, тъй като харесвам Франция.
- Точно така. - Отговаря със спокоен глас, което го накара да изглежда още по-загадъчно.
- Защо си тук? - Поглеждам го изпитателно.
- Твоя приятел Кристофър ме изпрати като твой възпитател, modmoazel. - Поклони се леко с ръка на сърцето, показвайки, че носи бели ръкавици.
- Възпитател? - Изненадвам се.
- Ще те насочвам при мисиите ти. - Показва лека усмивка.
- Сега ли трябва да отида?
- Да, хайде. - Хваща ръка ми и ме повежда към прозореца.
Ние скачаме ме от училищния прозорец, май ще ми стане навик да скачам от прозорци, и се приземяваме в двора на училището.
Там имаше огромен дух.
От него лъха ужасна негативна енергия и прилича на страшилище.
- Искаш да се справя с това? - Посочвам  чудовището приличащо на октопод, а на самите му пипала има юмруци.
- Да, направи го. - Усмихва ми се топло, но тази усмивка не ме топлеше много.
-  Защо и ти си като Кристофър? - Пуфтя.
- Не ме сравнявай с него. Мога да бъда много по-студен и груб от него. - Повдига надменно глава с горда усмивка.
Аз отново пуфтя недоволно и изваждам - сребристия верижен камшик с наредени остриета на него.
Започвам да го нападам, но като че ли това не му действа.
- Защо? - Запитвам се.
Нещото ме удря с  едното си пипало, а тежкия юмрук на пипалото ме поваля и аз падам на земята, като се протърквам в нея.
Бавно се изправям, усещайки напрежение и болка в цялото си тяло. 
Получавам  рани и леки охлузвания. 
Красивите кожени дрехи се накъсват, разкривайки малко част от бялата ми кожа.
Като дух, дрехите ми си променят формата, те стават кожени. 
Нося бял  кожен гащеризон с дълги ръкави, има черен  цип по средата на гащеризона, който служи за разкопчаване и закопчаване.  Горната част на дрехата прилича на яке.
Все още се чудя защо нося такъв костюм, но пък е удобен, тъй като е еластичен.
- Това е А клас "порочен" дух. Внимавай! - Вика ми, когато вижда, че духа ме напада.
Благодарение на него отскачам настрани, за да се предпазя.
- За да го победиш намери слабото му място, всеки има такова! - Съветва ме Франсоа.
- Слабо място. - Замислям се.
Започвам да оглеждам чудовището. Очите ми го обхождат навсякъде.
На края го откривам. -Вратът му! - Затичвам се към него.
Създанието се опитва да ме отблъсне с големите си пипала и ги избягвам с лекота, защото запомням неговите бойни трикове.
Приближавам се, без да ме забележи и запращам камшика си към врата му.
Камшика се завързва около слузестия му врат и започва да го души, правейки му кървави рани заради остриетата му. 
- Приготви се да умреш! - Казвам гневно, а след това посичам главата му. Главата му се отделя от тялото оставяйки кървави дири на студената земя.
Мъртвото същество се превръща в пепел и  изчезва.
- Браво, mona me! - Поздравява ме Франсоа.
- Следващия път ще го направиш ти. - Усмихвам му се саркастично, показвайки скъсаните и окървавени дрехи, които нося.
- Както кажеш, fleur de sang  ( фльо де санг - кърваво цвете). 
-Аз съм вълчица не цвете. - Потупвам го по рамото, а той се засмива.
След това се връщам в тялото си, където е поставено на болнично легло в болницата.

Дано ви е харесал разказа и да ви кажа не знам френски, и дори не знам дали правилно изписах буквите.
Моля кажете според вас какво ще се случи понататък?