#2-Четиринадесета глава

669 78 103
                                    

Не е за вярване как за няколко секунди всичките ти представи за спокойна нощ могат да се срутят.

Сърцето ми препускаше като бясно, докато двамата с Райдър слизахме по стълбите на часовниката кула. Често прескачахме по няколко стъпала, за да се придвижим по-бързо. Тиктакането от часовниковия механизъм само ме накараше да се изнервям още повече. С всяка секунда онези се приближаваха към нас, а ние не бяхме подготвени.

През цялото време Райдър мърмореше под носа си различни цветисти псувни, които се опитвах да не допускам в съзнанието си.

- Какво ще правим? - попитах с разтреперан глас Райдър, който вече напускаше кулата и се насочваше към изоставения на улицата мотор.

Той се качи върху него, подканвайки ме и аз да го последвам.

- Отиваме в небостъргача.

Погледът ми се рееше из небето, фокусирайки за пореден път движещите се светлинки. Вече бяха повече. Ледени тръпки се спуснаха по гръбнака ми.

Райдър потегли като стрела напред. Не можех да направя нищо друго освен да се хвана за него, но този път всякаква романтика беше на заден план. Нямахме време за губене. Трябваше бързо да предупредим останалите за заплахата.

Преминавахме през улиците толкова бързо, че едва не ми се зави свят. Коремът ми беше на топка от притеснение. В този момент наистина ми се щеше думите на Райдър, че това е просто някаква шега на Анархистите да са верни. Но не бяха.

Това беше истинско.

С яростно ръмжене паркирахме мотора точно до входа на небостъргача, предизвиквайки няколко гневни отговора от Болните, насъбрали се там. Още отвън обаче си личеше, че купонът вътре беше в пълна сила. Веселите Анархисти си прекарваха чудесно последната вечер, но страшното беше, че тя можеше да приключи по ужасяващ за тях начин.

Лек буботещ шум се чуваше в небето. Наистина ни приближаваха.

- Трябва да предупредим Сузана, тя ще знае какво да правим -предложих аз, а Райдър ми отвърна с едно просто поклащане на глава.

Двамата се заоглеждахме из огромната тълпа в опит да намерим майка ми. Хвърлих поглед и към мястото, където преди един час си бяхме говорели, но нея я нямаше.

Вече изблъскването на хора не ме притесняваше. Имаше нещо много по-важно сега, отколкото да следя за гневните реакции на заобикалящите ме Болни.

Пречупена реалностWhere stories live. Discover now