Пречупена реалност

#3-Шеста глава

Когато госпожа Фрийман докосна една от многото рани по тялото ми с памука, едва не изпищях от щипещата болка, причинена от почистващия спирт. Най-важната задача в момента, докато все още се реехме във въздуха, беше да превържем раните си, за да бъдем във възможно най-оптималното си състояние... Каквото и да ни предстоеше.

- Още малко - заговори ми тихичко, докато продължаваше да се грижи за мен. - Всеки момент ще си готова.

Единствено тя първа се беше разтревожила за раните ни. Макар и тя самата да имаше няколко такива, веднага след като всички ще качихме в хеликоптера, се зае с тези на всички останали. Но най-странното беше, че нито веднъж не се оплака.

- Вие добре ли сте? Ранена ли сте? - поинтересувах се аз, когато най-после премахна памука от раздранената ми вежда и започна да търси подходяща лепенка.

Наистина ми беше мъчно за тази жена. Тя беше издържала толкова дни под земята почти без храна, а днес физическото натоварване със сигурност й беше дошло малко повече от необходимото за човек на нейната възраст. Въпреки това обаче тя сякаш изобщо не беше изморена.

Веднага щом чу въпросите ми, ведра усмивка се разля по вече леко сбръчканото й лице.

- О, всичко е наред, мила, не се тревожи за мен. Чувствам се по-прекрасно отвсякога. Знаеш, че обичам адреналина.

Опитах се да приема думите й възможно най-нормално. С всеки ден Марта не спираше да ме изумява със силата на духа и характера си. За нея сякаш годините не съществуваха и се наслаждаваше на всеки един момент от живота си, независимо дали беше добър или лош. Ако оцелеех още няколко години, мечтаех да бъда като нея.

- Но все пак не е нужно да се грижите за нас. Можем да се справим сами - отвърнах й и докоснах вече сложената ми от нея лепенка. - Вие направихте прекалено много за всички ни.

- Не е нужно някой да иска от теб добро, за да го правиш. Важното е ти сама да го поискаш. - Обичах топлият й поглед. - Точно заради това сега съм тук.

Опрях глава отново на студения метал, от който беше изграден хеликоптера. Умората и напрежението отпреди малко все още владееха голяма част от съзнанието ми.

- Благодаря Ви, госпожо Фрийман.

Не беше нужно да ми отвръща с думи. Последното леко погалване по главата беше напълно достатъчно да ме убеди, че до себе си имах един прекрасен човек, готов да се жертва в името на останалите. След като се отдръпна от мен, Марта се придвижи до свитото на кълбо момиченце в другата част на хеликоптера, но пискливото й гласче няколко пъти й изпищя да се отдръпне.