Пречупена реалност

#3-Деветнадесета глава

Не. Не. Не.

До последно се надявах, че Създателят не говореше сериозно. Мечтаех всичко това да беше просто един обикновен кошмар, от който всеки момент да се събудя, но беше невъзможно. Сегашният хаос не беше плод на въображениети ми, а реалност, срещу която трябваше да се изправя лице в лице. А от това се боях най-много.

Току-що бях подписала смъртната присъда на всички ни.

Все още не можех да имам достъп до забуленото от качулката изражение на Създателя, но самата атмосфера, която настъпи в помещението бе достатъчно красноречива за това какво удоволствие изпитваше от моето решение. В тялото му течеше кръв на убиец. Той живееше, за да прави това - да наказва, измъчва и накрая да убива враговете си. Едва ли се интересуваше от това дали пред него стояха Болни или Здрави, добри или лоши. Крайната му цел беше в изпитването на наслада от смъртта на другите. Що за човек би постъпил така?

Безскрупулният лидер се придвижи към големите прозорци, като си позволи да се загледа за няколки секунди към бойното поле долу. Съвсем скоро всичко за онези хора щеше да приключи по най-ужасяващ начин. Наблюдавах внимателно как нито една част от тялото му не трепна. Единственото движение, което направи, бе знак към Тони, който на секундата изпълни заръката му.

Предателят на Анархистите покорно се насочи към технологичното бюро на метри встрани от мен, като само с няколко натискания по повърхността му, пред нас във въздуха се разкри цяла модерна компютърна графика. Знаех за какво щеше да бъде използвана. Въпреки множеството ми протести, Тони продължаваше спокойно да приплъзва пръсти през екрана, сякаш изобщо не забелязваше присъствието ми.

С всеки следващ миг, надеждите ми се топяха като лед. Създателят беше напът да взриви всички ни, а аз дори не можех да се измъкна от този невидим капан, за да сторя нещо по въпроса.

- Мишените за локализирани - обяви Тони, а кожата ми настръхна от предстоящото. - Трябва ни само кодът.

Създателят продължаваше да рее погледа си някъде навън.

- Добре - отвърна му. Уравновесеността в тона му беше едно от най-страшните неща, които бях чувала някога. - Доведи я.

Нея? Кого щяха да водят тук?

Отговорът не закъсня, защото съвсем скоро отнякъде се чуха тежки стъпки и умолително викане за помощ. Този невинен глас, този писък ми бяха толкова познати... Веднъж аз бях причината за тях. Но сега ситуацията беше много по-сложна. Колкото и да се опитвах да си напомня, че може би грешах, пред мен се появи дребната фигура на Мира, убивайки всяка частица от мен. Малкото момиче беше добре хванато от висок колкото Тони мъж с черна военна униформа. Червените къдрици все още можеха да ми привлекат вниманието, защото това всъщност беше Джо.