Историята на Бен Уилсън

Защото животът е такъв

Може би моята история ще ви се стори странна, може би ще си кажете, че присъства малко повече фантазия, отколкото сте свикнали в типичните сладникави любовни романи, в които момчето и момичето накрая винаги се събират и имат своето "и заживели щастливо". Историята, която ще ви разкажа дори не е моя , а на майка ми. Но за жалост, тя няма да има щастлив край.
Нека започна оттам, че когато бях на около 27 години, майка ми постъпи в болница. Най- вероятно заради стреса или поради факта, че всичко се обърка след смъртта на баща ми, но живота ни нанесе един нов удар. Поставиха й диагноза рак. След близо две седмици престой в тясната болнична стая, мама осъзна, че няма да се оправи. Аз не исках да повярвам в това, защото просто не можех да го приема. Да загубиш и двамата си родители е тежко, а аз не исках да мисля в тази посока.
В последните си мигове живот, тя ме придърпа към себе си и ми каза със слаб и пресекнал глас, че иска преди да си отиде от този свят, за един последен път да прочете дневника. Не знаех за какъв дневник става въпрос. Тя каза, че в задния джоб на куфара, в който стоеше багажа с дрехите й, се намира малка книжка и помоли да я потърся и извадя. Мама ме накара да я отворя и да започна да й я чета отначало. Ако тогава знаех какво се съдържа в този дневник, повярвайте ми, никога не бих го извадила от куфара.
Отгърнах на първата страница и започнах да чета написаното.
- Здравейте, казвам се Бенджамин и написах този дневник, за да може да попадне там, където бих желал да бъда и аз- при любимите ми хора, които може би дори вече са ме забравили. Моята история не е като на другите. Когато съм бил бебе, майка ми е починала при раждането. Тя помолила баща ми да се грижи за мен, но като видял, че не съм като другите, просто се отказал. Аз съм се родил съвсем стар( със сигурност и до днес никой не знае каква е причината) и поради това той ме е оставил пред нечия чужда врата. За щастие хората, живеещи в това имението, са били добри и са ме приютили.
До тук разказаното не съм бил свидетел, но знам,че това е самата истина. Когато бях на пет години, изглеждах като на сто. Защо ли ще попитате? Сигурно сега си мислите,че си измислям! Няма как да е вярно това, което чета, си казвате. Но, повярвайте ми,разказвам ви всичко както се случи. Но нека се върнем към разказа...Сред хората, които ме прибраха, имаше една изключителна жена. Тя се погрижи за мен и с ръка на сърцето мога да кажа, че ми беше като родна майка, а аз бях като неин син. Съпругът й, мил, висок и с дебели гъсти мустаци мъж, ми стана като баща. След близо година престой в имението се появи една много приятна възрастна дама и заживя с нас. По това време там бяха отседнали и още петнадесет души. Тя можеше да свири на пиано. Нейната внучка всяко лято й идваше на гости и аз с нетърпение очаквах този сезон от годината. И макар, че тя беше най- обикновено дете, а аз( нищо, че бях вече на шест) изглеждах като един грохнал старец, между нас се появи нещо специално. Момичето имаше най- красивите очи, които бях виждал. Аленочервени устни и руси къдрици, които се стелеха на вълни по раменете й. Казваше се Лидия....Лидия...Лидия. Никога нямаше да забравя това име, а и до днес не съм. По цял ден играехме заедно, но всички ме сочеха с пръс, защото бях различен. Всяка вечер, след вечеря, с майка ми ходехме на църква, за да се молим за мен. Така минаваха дните ми.
Тъй като аз се бях родил стар и с времето помладявах, гледах как всички любими за мен хора си отиват. Вече и Лидия престана да идва и това ме съкруши. Тя ми прати писмо, в което пишеше, че където и да отида иска картичка на всяко място, посетено от мен. Дали щях да тръгна нанякъде беше съвсем друг въпрос, но все пак й върнах писмо с отговор, че обещавам и че ще се грижа добре за баба й. В него й разказах и цялата истина за себе си.
На двадесет и петата година от моя живот ( забележете казвам 25, защото намам представа как съм изглеждал тогава...може би съм имал вид на 75- годишен) реших да си събера багажа и да отида да търся късмета си някъде по света. А и освен всичко друго не исках да съм в тежест на семейството си, защото съгласете се да се грижиш за някой старец не е от най- вълнуващите занимания. На пристанището в града имаше един кораб, който пътуваше за далечни страни. Тъй като все още бях стар, не можех да върша тежка работа, но реших да си опитам късмета и да попитам за свободни места. Казах на капитана как стоят нещата и че ако ме вземе на работа ще мога да мия палубата или да готвя храна за екипажа. Той склони и ме качи на кораба.
Посетихме много градове и държа, но аз не забравих да изпращам писмо до моята Лидия.
Един ден корабът спря на някакво голямо пристанище в непознат град. Всички слязохме и започнахме да се разглеждаме. Останахме да нощуваме в един хотел. На сутринта капитанът ни събра в кухнята, за да ни обясни, че ще останем за година тук. Чудех се какво ще правя цяла една година на това място. Първите месеци дните минаваха еднакво и отегчително.