Историята на Бен Уилсън

Неочаквано

Една вечер не ми се спеше и реших да сляза долу във фоайето, за да си налея чаша чай. Там стоеше една изискана дама, която до този момент не бях виждал из хотела. Беше красива по свой собствен начин. Изглеждаше ми толкова крехка и ранима. Със сигурност беше по- стара от мен, но и аз напрактика трябваше да бъда на горе-долу нейната възраст, нищо, че истината беше съвсем друга. И така, всяка вечер ние започнахме да се срещаме там, да разговаряме за най- различни неща , преживявания, случки, но на сутринта тя винаги ме оставяше и се връщаше при съпруга си. И въпреки всичко, тази жена може би беше единствената, която ме беше обичала( дори и само за момент) чисто и искрено. Между нас имаше нещо, поне така ми се искаше да вярвам, а може би просто си бях въобразил. Няма значение, защото така или иначе годината мина и корабът трябваше да отплава за другаде. Бяхме призовани като спасителен кораб, което ще рече, че прибирахме ранените войници, паднали в морето, било то поради една или друга причина. Всеки имаше своята история и своята мъка.
Един ден както плавахме из откритото море( както винаги нямах никаква представа накъде сме се запътили) започнаха да ни преследват и обстрелват. Докато аз и един мой приятел моряк от екипажа още бяхме в каютата и очаквахме всеки момент някой куршум да мине през нас, той неочаквано извади някакъв плик с пари. Помоли ме ако не оцелее да предам парите на семейството му. И тогава осъзнах, че този човек беше пестил цял живот, за да може само и единствено те да са осигурени. Аз прибрах парите в джоба си и отново се отпуснах върху мръсния под в каютата.
В този ден се случиха много неща. Всички от кораба бяха убити. Едни паднаха в морето и се удавиха, а други просто бяха пронизани с куршуми. Само аз оцелях. Реших да се върна у дома.
Когато се прибрах вкъщи веднага ми съобщиха, че татко е починал. Бил на покрива на къщата и му станало лошо. В следващият миг паднал и докато са чакали линейката издъхнал на място. Мама вече не беше толкова тъжна заради случилото се, защото това станало преди близо два месеца. Личеше си, че постепенно е започнала да преодолява болката. Но и същевременно изглеждаше много по-стара от преди да замина, докато аз продължавах да ставам все по-млад и по-млад.
Излязох на разходка, за да се пооспокоя от новината и да предам по пощата парите на приятеля ми до неговото семейство, но докато вървях по една тясна уличка, намираща се между два магазина, забелязах познато лице. Това беше Лидия. Боже...изглеждаше толкова млада(може би на моята възраст, ако бях нормален), така красива и пленителна. Втурнах се към нея, но тя не ми отвърна със същата радост. Предложих й да се поразходим, но тя ми отказа. Не разбирах защо. Причината явно ми беше под носа, ала не исках да я приема, дори когато Лидия ми каза че си има друг. Опитах се да я обедя, че между нас наистина може да се получи, нищо че бях стар( тя знаеше истината).
На следващия ден вече си беше тръгнала. Минаха се месеци, в които нямах никаква вест от нея. И точно, когато бях загубил всякаква надежда, че ще я видя отново, прочетох във вестника, че младо момиче на име Лидия претърпяло пътна катастрофа, и веднага се втурнах към болницата, където я бяха приели. По пътя купих букет цветя, бели рози, които й бяха любимите. Когато отидох до болницата и намерих нейната стая, Лидия ме отблъсна от себе си и започна да ме нарича с ужасни имена. Каза, че не иска да има нищо общо с мен, че трябва да престана да й досаждам и да спра да й се меся в живота. Явно вече не ме обичаше.
- В този момент спрях да чета дневника, осъзнала какво се бе случило. Майка ми, Лидия, същата онази жена, за която се говореше в дневника е имала друг мъж преди татко и то не какъв да е, а такъв, който ставаше по-млад вместо да остарява. В главата ми вилнееха с бясна сила хиляди въпроси, но трябваше да задам първо най-важния. Това наистина ли се е случило? Отговорът на мама беше да. Знаех това още от самото начало на историята, но някак си не можех да го повярвам. Попитах я защо го е отблъснала след като той я е обичал толкова силно, а вероятно и тя него. Отговор не последва. След това със слаб и пресекнал глас мама ме помоли да продължа да чета.
-Прибрах се съкрушен у дома и прекарах в мисли цялата нощ. Защо бе постъпила така? Защо ме бе наранила? Знаех, че трябва да забравя за нея, но просто не можех. Тя завинаги щеше да остане в сърцето ми като една отворена рана.
Минаха се две години. Мама почина и аз останах сам. Наследих имението и започнах да го поддържам. Вече изглеждах толкова млад, имах красива руса коса, нямаше и помен от стареца, който бях преди. Чувствах се сякаш съм в разцвета на силите си.
Един ден звънецът на входната врата позвъни и тъй като камериерката я нямаше, аз слязох да отворя. На прага стоеше Лидия. Не можех да повярвам на очите си. Наистина ли беше тя? Сънувах ли? Изглежда се бе възстановила напълно от катастрофата. Беше толкова красива. Нахвърли ми се, а аз, естествено, й отвърнах със същото. Никога не бях спирал да я обичам.