Пета глава - Заплахата

209 15 33
                                    

Пристигнахме в Лондон след около час – точно, както беше предвидил и Ник. През по-голямата част от времето не си говорехме, а ако случайно се случеше някой от двама ни да продума, то причината бе или несъобразителен шофьор, или пък нечия любима песен. Когато ме попита за адреса ми, ме предупреди, че времето ми е силно ограничено и че ще паркира поне на няколко къщи от моята. Съгласих се с решението му почти веднага. Имах нужда да остана сама със себе си поне за няколко минути. Умствено организирах начина, по който щях да подредя багажа си и кои дрехи щях да сложа в куфара, когато колата спря малко по-надолу от къщата ми.

- Пристигнахме. – продума. – Ще те чакам тук. Ако се забавиш повече от десет минути, ще приема това за лош знак и ще дойда при теб.

- Добре, ще побързам –

- Не ме предавай, Бет. Никога не ме предавай. – хвана ме за лакътя и се приближи опасно до лицето ми секунда преди да отворя вратата. – Не искаш да ти бъда враг.

Взирахме се един в друг. Нито един от двамата не смееше да мигне.

Изумрудените му очи се бяха впили в моите като удавник за сламка. Явно това беше неговото предупреждение. Да, определено не харесвах това момче.

- Няма нужда от предупреждения. Много добре си спомням какво заложих, когато направихме сделката. – усмихнах се и се отскубнах от здравият му захват; за толкова слаб, даже мършав мъж, имаше изненадващо силни ръце. За пореден път си напомних, че не трябва да съдя книгата по корицата. – Свирни с клаксонът, когато минутите изтекат. Ще направя всичко възможно да не закъснявам.

Излязох от буса и се запътих към дома си. Бръкнах в задния джоб на дънките си, изкарах металния ключ, който бях губила толкова много пъти и го вкарах в ключалката. Влязох в антрето и затворих вратата след себе си с пъргави движения. Вече бях направила план какво щях да взема.

Отидох във всекидневната и започнах да се озъртам наляво-надясно; търсех Трикс, който не искаше да се покаже. Най-накрая чух измяукване под дивана и,когато позна гласа ми, се приближи до мен. Взех го в ръцете си.

- Ах, ти, глупчо! Липсваше ми толкова много! – започнах да прегръщам котката. Опашката му мърдаше на различни страни и ме накара да се засмея. – Знаех си, че и аз съм ти липсвала. Хайде, да си вървим! Трябва да те запозная с толкова много хора.

The Robbers/ Крадците ( I )Where stories live. Discover now