The Robbers/ Крадците ( I )

Двадесет и първа глава - Пътуването

Декемврийският сняг падаше от небето и мълчаливо се приземяваше върху стъклата и бронята на черният джип, в който се возехме. Температурите отдавна бяха паднали под нулата, но благодарение на модернизираният климатик, можех да ги наблюдавам без да усещам хапещият им ефект. Прозорците на колата бяха замъглени от дишането ни и контраста в температурите. Няколко снежинки се бяха залепили за прозореца, който бе по-близо до мен. Всяка една от тях бе строго индивидуална и различна, красива по свой собствен начин. Тиха софт рок музика свиреше в автомобила. Никой не смееше да продума  и думичка. 

Мислех си за майка си. Какво ли правеше? Къде ли беше? Дали изобщо щях да я видя отново? Щях ли да я прегърна? Щях ли да вдишам странният й парфюм, комбинация от мента и Коледни бисквити отново?  Нямах достъп до телефона си от около седмица, когато с Ник избягахме от боксовата зала, капана на баща ми. Тогава го бях изгубила и от него нямаше и следа. Не че щеше да ми помогне по какъвто и да е начин. Аз отдавна бях заложник. Един залог. Наградата, за която всички си мечтаеха. 

Мълчаливо стоях на мястото до шофьорското и се взирах ту в гледката през прозореца, ту в краката си, когато Макс, който лежеше на задните седалки реши да наруши тишината и промърмори нещо, само и само, за да ни подразни. 

- Тази песен ме отегчава. Хайде бе, хора, тръгнали сме на път, не на погребение! - блондинът измрънка. - Изобщо не ви бива да приключенствате! 

Сбърчих вежди и понечих да натисна копчето за сменяне на песента, когато ръката на чернокосият дявол, който шофираше в същото време докосна моята. При докосването му, както винаги, цялото ми тяло изтръпна. Беше нещо като химична реакция.  Взрях се в ирисите му и той в моите, когато той преглътна звучно и отново насочи вниманието си към шофирането. 

- Гледай си пътя. Аз ще сменя песента. - скастрих го и натиснах копчето няколко пъти преди да стигна до песен, която ми навяваше много спомени. Wonderwall - Oasis. 

Усетих как Макс започва да повдига крака си в ритъма на песента и се подсмихнах. Очевидно му харесваше. 

- А, тази ми харесва! Има много хубаво соло с китара в началото. - продума и се хвана за облегалката на седалката ми, бавно заставайки в седнала позиция. Раната му все още много го болеше и щеше да му отнеме време да възстанови напълно подвижността си. Дотогава трябваше да избягва всякакви опасности и резки движения. В противен случай разкритието щеше да стане много по-голямо и нещата щяха да се влошат. - Е, Ники, няма ли да разкажеш на приятелката ни къде отиваме сега и при кого?